си вържат шлемовете на коланите.
— Заминавай.
Дюйкър тръгна. Небето изсветляваше и пеперудите вече се раздвижваха — мълчаливото им пърхане накара историка да потръпне, без никаква явна причина. Започна да си пробива път през кипналото множество, провираше се между пехотинците, които се бяха отдръпнали и наблюдаваха с безизразни лица напора на бежанците.
Зърна една опърпана група войници, насядали далече встрани от пътя, почти в края на фланговите заграждения. Не обръщаха внимание на бежанската сган и сякаш бяха погълнати в едно-единствено занимание — навиваха някакви въжета.
— Колтейн заповяда да се присъедините към бежанците — каза историкът, щом стигна при тях. — Никакви спорове — свалете си шлемовете, веднага…
— Кой спори? — промърмори един нисък набит боец.
— Какво се каните да правите с тия въжета? — попита намръщено Дюйкър.
— Направихме си снощи малко рекогносцировка, старче. Сега ще млъкнеш ли да можем да се приготвим?
От гората излязоха трима войници и се приближиха на бегом. Единият стискаше за плитката отсечена глава, от която капеше кръв.
— Тоя сдаде поста — подхвърли войникът и пусна трофея си на земята. Никой нищо не попита, а и тримата не се обърнаха да докладват на никого.
Целият отряд довърши приготовленията едновременно — въжените намотки бяха метнати през рамо, шлемовете — окачени на коланите, а заредените арбалети — скрити под хлабавите наметала и телаби. Всички се надигнаха мълчаливо и се отправиха към бежанската маса.
Дюйкър се поколеба. Обърна се и погледна към брода. Челото на бежанската колона беше навлязло във водата — дълбока до кръста, с лепкаво тинесто дъно. Пеперудите се носеха на гъсти рояци над човешката гмеж — блеснали от слънцето взривове от бледожълто. Най-отпред вървяха десетина уикски воини, да преведат колоната. Следваха фургоните на благородничеството — единствените бежанци, които щяха да останат сухи. Историкът огледа напиращия керван, сред който се бяха омешали сапьорите, но не можа да ги види, стопени в гъстото множество. Някъде още по-далече нагоре по керванския път се чуваше ужасното мучене на подложения на клане добитък.
Пехотата от двете страни на пътя приготвяше оръжията — Колтейн явно беше предвидил необходимостта от ариергардна защита на прехвърлянето.
Все пак не можеше да вземе решение. Ако се включеше в тълпата и станеше най-лошото, паниката, която щеше да се разрази, щеше да е също толкова убийствена, колкото ако връхлетяха силите на Корболо Дом и ги подложеха на сеч. „Дъх на Гуглата! Сега вече наистина сме в ръцете на кучия син.“
Нечия ръка стисна рамото му, той се обърна и видя своята безименна позната.
— Хайде в тълпата. Ще бъдем подкрепление на сапьорите.
— В какво? Все още нищо не грози бежанците — вече са до средата…
— Да, само че виж как извръщат глави надолу по течението. Бунтовниците са направили плаващ мост — не, оттук не можеш да го видиш, но го има, и е пълен с пиконосци…
— Пиконосци? Какво правят?
— Наблюдават. Изчакват. Хайде, любовнико. Кошмарът ще започне всеки момент.
Сляха се с бежанската гмеж. Нагазиха в човешкия поток, изливащ се към брода. Внезапният рев и приглушеният трясък на оръжия възвестиха, че ариергардът е ударен. Инерцията на прилива се усили. Притиснат сред този напиращ напред хаос от човешки тела, Дюйкър не можеше да види почти нищо от двете страни, нито назад — но склонът отпред се беше откроил, както и самата река Ватар, която сякаш помитаха с бързината на лавина. Целият брод гъмжеше от хора. По краищата му някои се оказваха избутани в по-дълбоката вода — Дюйкър виждаше глави и ръце в мътно жълтата вода, течението ги теглеше все по- близо към пиконосците на плаващия мост.
Откъм нагазилите вече във водата изригна отчаян вик, лицата им бяха извърнати нагоре по течението, към нещо, което историкът все още не можеше да види.
Конниците в челото излязоха на разчистения терен на отсрещния бряг. Видя ги как трескаво опънаха лъковете и се обърнаха към дърветата по-нагоре по брега. А след това започнаха да падат от конете, с пронизани от перести стрели тела.
Фургоните на благородниците излязоха с тропот на брега и започнаха да спират, щом теглещите ги волове заогъваха крака и западаха от пороя стрели.
Бродът беше блокиран.
Паниката вече бе завладяла бежанците, изливащи се като човешка вълна през реката. Дюйкър зарева, безпомощен, тласкан към покритата с жълта пелена вода. За миг успя да зърне онова, което се приближаваше отгоре — плаващ мост, натоварен с пиконосци и стрелци. Десетки мъже на двата бряга опъваха въжетата и го подвеждаха, а течението го тласкаше все по-близо към брода.
Сред облаците пеперуди засвистяха стрели и западаха върху бежанската гмеж. Нямаше къде да се скрият, нямаше накъде да продължат.
Беше се озовал сред кошмар. Под зловещия шепот на стрелите около него гинеха хора, тълпата кипеше и напираше във всички посоки, обзета от безпомощен ужас. В кипналата вода и тиня затъваха деца, премазани от обезумялото множество.
Някаква жена пред него залитна назад. Дюйкър я прегърна с една ръка в усилието си да я изправи и видя стрелата, пронизала бебето в ръцете й, а след това — и гърдите й. Извика от ужас.
Пехотинката се появи до него и тикна в ръцете му някакво въже.
— Дръж се! — изрева му тя в ухото. — Дръж се здраво и ще минем. Само не го пускай!
Той уви въжето около китките си. Въжето се изпъваше между напиращите тела и се губеше от очите му. Усети как се опъна и го задърпа напред.
Стрелите се сипеха; една го забърса по бузата, друга го удари в рамото и отскочи от обшитата с кожа плетена ризница. Дюйкър прокле всички богове, че вместо да сложи шлема на главата си, го беше завързал за колана — и той отдавна вече се беше откъснал и загубил.
Дърпането на въжето беше постоянно и неумолимо — теглеше го през тълпата, над хората и под тях. На няколко пъти той се оказа под водата, давеше се и кашляше. В един момент, когато се озова над кипящата гмеж, зърна някъде напред блясъка на магия — тътнеща вълна, после въжето отново го затегли.
Кошмарът сякаш продължаваше безкрайно, удряше го от всички страни с ужасните си, невъобразими гледки, докато той не се почувства съвсем изтръпнал и лишен от сетива, като безплътен дух, повлечен през цялата човешка история, в безкрайна процесия от болка, страдание и окаяна смърт. И най-малкият шанс на съдбата бе откъснат и запратен в небето, или в забравата на всичко, което чакаше долу. „Спасение няма — още един урок на историята. Смъртта е вечен гост…“
И тогава въжето го изтегли през мокрите окаляни трупове и плувналата в кръв глина. Стрелите вече не се изсипваха от небето, а свистяха ниско над земята и се забиваха в дърво и плът около него. Дюйкър се превъргаля през някакъв дълбок коловоз и се озова пред колелото на един фургон.
— Пусни въжето! — извика му пехотинката. — Стигнахме, Дюйкър…
„Стигнахме.“
Изтри калта от очите си и едва сега се огледа наоколо. Между мъртвите или издъхващи коне лежаха тела на уикски воини, морски пехотинци и сапьори, и всичко беше толкова гъсто осеяно със стрели, че теренът сякаш бе обрасъл с тръстика. Фургоните на благородниците бяха издърпани в края на брода и подредени в отбранителен полукръг, макар че битката се беше изтеглила към гората.
— Кой? — изпъшка Дюйкър.
Жената, залегнала до него, изсумтя.
— Онова, което остана от сапьорите… морските… и няколко оцелели уикци.
— И само това?
— Никой друг не може да премине — а и Седма, с поне два от клановете, се бият в ариергарда. Останахме сами и ако не успеем да разчистим тези гори…
„Ще ни затрият.“
Тя посегна към един от труповете наблизо и свали уикския шлем.
