— Този май ще ти стане, старче. Дръж.
— Срещу какво се сражаваме тук?
— Поне три роти. Предимно стрелци обаче — смятам, че Корболо Дом не е очаквал изобщо войници в челото на колоната. Планът е бил да блокира с бежанците прехвърлянето ни и да ни попречи да овладеем този бряг.
— Сякаш е знаел, че Колтейн ще отхвърли предложението, но благородниците — не.
— Точно така. Стрелбата се разреди — сапьорите са ги изтласкали. Богове, наистина са страхотни! Дай да си намерим по някое добро оръжие и да се включим в забавлението.
— Върви — отвърна Дюйкър. — Аз обаче ще остана — да виждам реката. Трябва да видя…
— Тук ще те набучат като таралеж, старче.
— Ще рискувам. Върви!
Тя се поколеба, после кимна и запълзя между телата.
Дюйкър си намери един кръгъл щит и се покатери на най-близкия фургон, като за малко щеше да настъпи някакъв присвил се човек. Зяпна го невярващо.
— Нетпара!
— Спаси ме. Моля ти се!
Дюйкър го пренебрегна и насочи вниманието си назад към реката.
Бежанският поток, добрал се до южния бряг, не можеше да продължи напред — хората започваха да се пръскат по бреговата ивица. Дюйкър видя как една тълпа забеляза групата войници, теглещи въжето на понтона над брода, и ги връхлетя с дива ярост, макар да нямаше нито оръжия, нито брони. Буквално ги разкъса.
Клането беше превърнало реката надолу по течението в розова гмеж от насекоми и човешки тела. Открои се още един пропуск в плана на Корболо, когато роякът стрели отгоре намаля — запасите им привършваха. Плаващата платформа беше оставена на течението, скъсяваше разстоянието и най-сетне пиконосците се сблъскаха с невъоръжените цивилни в брода. Но не бяха предвидили кипналия гняв, който ги посрещна. Бежанците бяха надмогнали страха. Стискаха върховете на пиките с посечени ръце и не пускаха. Други се спускаха напред, катереха се върху понтона и напираха срещу лъкометците зад огъващата се редица на пиконосците. Понтонът започна да потъва под тежестта им, след това се наклони. След миг реката се задръсти от мятащи се тела — бежанци и войници на Корболо, — а понтонът се скъса.
И над всичко това гъмжаха облаците пеперуди, като милиони жълти цветове, понесени от вихрените ветрове.
Отново изригна магическа вълна и Дюйкър извърна глава към звука. Видя Сормо, в средата на човешкото гъмжило, яхнал коня си. Силата, която се затъркаля от него, удари с грохот моста надолу по течението и порази бунтовниците с искри, които ги пометоха като огнена коса. Кръв плисна във въздуха и пеперудите, закръжили над понтона, от жълти станаха червени, западаха на ръждив пърхащ килим над водата.
Но пред очите му четири стрели пронизаха магьосника, едната се заби в шията му. Конят на Сормо замята глава и зацвили от болка, улучен и той от десетина стрели. Олюля се, хлъзна се на една страна към края на плитчината и в дълбоката вода. Сормо залитна, после бавно се плъзна от седлото и потъна. Конят рухна отгоре му.
Дюйкър ахна. После видя една мършава ръка, изпъната към небето на десетина разтега надолу по течението.
Рояци и рояци пеперуди гъмжаха и се трупаха над тази отчаяна, изпъната с жажда за живот ръка, докато тя бавно потъваше и след миг изчезна. Насекомите прииждаха отвсякъде — хиляди, стотици хиляди. От всички страни битката сякаш замря, клането затихна. Всичко се беше вторачило натам, към това кърваво жълто гъмжило.
„Дъх на Гуглата, за него са дошли! За душата му. Не врани, не както трябваше да е. О, богове на пъкъла!“ Зад гърба му се чу разтреперан глас.
— Какво стана? Победихме ли?
Дъхът се изтръгна с хрип от дробовете на Дюйкър. Масата пеперуди кипеше, бясна грамада над мястото, където ръката на Сормо пак се бе появила — беше висока колкото надгробна могила и се издуваше с всеки миг, с всеки отчаян туптеж на сърцето му.
— Спечелихме ли? Къде е Колтейн? Извикай го тук — искам да говоря с него…
Мигът, в който всичко се бе затаило в безмълвие, се наруши от гъстия залп уикски стрели, който удари войниците на долния понтон. Започнатото от Сормо беше довършено от воините на неговия клан: последните стрелци и пиконосци бяха сразени.
Дюйкър видя как по северния склон затичаха три карета пехота, измъкнати от ариергарда, за да възстановят реда на брода. Уикските конници от клана на Невестулката излязоха от горите от двете страни на пътя и нададоха пронизителни победни викове.
Дюйкър се обърна към отсамния бряг. Видя малобройните малазански войници, отстъпващи от укритие към укритие — шепа пехотинци и по-малко от трийсет сапьори. Стрелите засвистяха пак. „Богове, те вече направиха невъзможното — не искайте повече от тях…“
Пое си дълбоко въздух, качи се на високата седалка на фургона и изрева с цяло гърло към множеството бежанци, трупащо се по брега:
— Всички! Всяка здрава ръка! Намерете оръжие… към гората, иначе клането започва отново! Стрелците се връщат…
Не можа да продължи. Въздухът се разтърси от дивашки, зверски рев. Пред очите му стотици мъже и жени се втурнаха напред, без да мислят за оръжия, само за да посрещнат ротите на вражеските стрелци и да отвърнат на преживяната касапница с не по-малко ужасна мъст.
„Всички сме обзети от лудост. Никога не бях виждал или чувал за такова нещо — богове, в какво сме се превърнали…“
Вълната от бежанци помете малазанските позиции, без да се огъне пред отчаяните, унищожителни залпове от стрели откъм гората. Бесни викове и писъци отекнаха злокобно във въздуха.
Нетпара изникна пред очите му.
— Колтейн къде е? Настоявам да…
Дюйкър сграбчи копринения шал, увит около шията на благородника. Придърпа го. Мъжът захленчи, задраска безпомощно по ръката му.
— Нетпара, той можеше да ви остави. Да ви остави да преминете. Сами. Защитени от благосклонната милост на Корболо Дом. Колко души загинаха днес? Колко войници, колко уикци дадоха живота си, за да опазят кожата ти?
— П-пусни ме, мръсно робско изчадие!
Червена мъгла разцъфтя пред очите на Дюйкър. Ръцете му сграбчиха мекия врат на благородника и застискаха. Видя как очите му се издуха.
Някой го удряше с юмруци по главата. Някой дърпаше китките му. Някой го сграбчи и корави като желязо пръсти се стегнаха около гърлото му. Мъглата се затъмни, сякаш падаше нощ. Историкът видя как нечии ръце смъкнаха неговите от врата на Нетпара, видя го как залитна назад и задиша тежко.
И мракът се спусна.
17.
