известно под името Камата. „Три четвърти луна. Но това е невъзможно.“
— Десет гъгрици на шепа — продължи капитанът. — Също толкова точно измерва прехода, колкото съскавеца. За две седмици правят около десет, освен ако брашното не е било гранясало от самото начало, обаче готвачът се кълне, че не е…
— Точно както би се заклел, че ни е сготвил вечеря — каза с усмивка Салк Елан, — макар коремите ни да реват, че това, което ядохме, е всичко друго, но не и храна. Все едно, благодаря ви, че разсеяхте объркването ми.
— Е, сър, тук ме жегнахте толкова остро, че острието ви кожа можеше да пробие, макар че моята е достатъчно дебела и съм си доста упорит — здраве му кажи.
„За какво, в името на Гуглата си говорят тия двамата, или по-точно — не си говорят?“
— Човек свиква да не вярва дори на ударите на собственото си сърце — забележете, аз бездруго не мога да броя до повече от четиринайсет, тъй че и да искам, и да не искам ще му изтърва дирята, а тъкмо следенето на дирята е това, за което говорим, стига да не греша.
— Капитане, думите ви ме отчайват — намеси се ковчежникът.
— Не сте единственият — подхвърли Салк Елан.
— Обиждам ли ви, сър? — Капитанът изгледа ковчежника с почервеняло лице.
— Дали ме обиждате? Не. Обърквате ме. Смея да кажа, думите ви ме водят до заключението, че не държите под контрол собствения си ум. Следователно, за да осигуря безопасността на този кораб, нямам избор…
— Нямал избор? — избухна капитанът и се надигна от стола си. — Нямал избор. Думи. Шепа пясък. Това, което ти се изплъзва между пръстите, може да те катурне! Ще ти дам аз на теб една безопасност, потна буца мас такава!
Калам се дръпна от масата, а капитанът налетя към вратата на каютата и почна да се бори с наметалото си. Салк Елан не помръдна от мястото си, наблюдаваше сцената с тънка усмивка.
След малко капитанът отвори рязко вратата и ревна команда на първия си помощник. Тръгна към камбуза и ботушите му затътнаха като юмруци, блъскащи по стена.
Устата на ковчежника се отвори и затвори няколко пъти. Накрая той прошепна:
— Какъв избор имам?
— Изборът не е ваш — провлече Елан.
Благородникът се извърна рязко към него.
— Не е мой ли? Че на кого е, ако не на този, комуто е поверена съкровищницата на Ейрън?
— Така се наричало официално значи? Какво ще кажете за мошеническата плячка на Пормквал? Ония восъци на сандъците долу са с печата на Върховния юмрук, а не с имперския скиптър…
„Значи си слизал в трюма, Салк Елан? Интересно.“
— Посягането на тези сандъци се наказва със смърт — изсъска ковчежникът.
Елан се изсмя презрително.
— Вършите мръсната работа на един крадец. Какъв сте самият вие тогава?
Благородникът пребледня, стана и излезе.
Салк Елан погледна Калам накриво.
— Е, навъсен мой приятелю, какво ти е мнението за нашия капитан?
— Едва ли ще го споделя с теб — избоботи Калам.
— Непрекъснатите ти усилия да ме избягваш са просто детински.
— Иначе щях просто да те убия.
— Колко неучтиво от твоя страна, Калам. След всичките усилия, които положих за теб.
Убиецът се надигна.
— Бъди сигурен, че ще си върна дълга, Салк Елан.
— Можеш да го направиш само с компанията си — интелигентните беседи на борда на този кораб нещо трудно се получават.
— Ще помисля от съчувствие — отвърна Калам и тръгна към вратата на каютата.
— Преценката ти за мен е погрешна, Калам. Аз не съм ти враг. Всъщност двамата много си приличаме.
Убиецът спря на прага.
— Ако търсиш приятелство между нас, Салк Елан, току-що много се отдалечи с последната си забележка.
Излезе на палубата. Навсякъде кипеше трескава дейност. Едни моряци ковяха дъски, други оглеждаха такелажа, трети вдигаха платна. Беше десетата камбана и нощното небе беше затулено с облаци, ни една звезда не се виждаше.
Капитанът се спря при Калам.
— Какво ти казах аз? Изгубила си е блясъка!
Идваше шквал — убиецът го усети по вятъра, завихрил се над кораба, сякаш въздухът място не можеше да си намери.
— От юг — изсмя се капитанът и плесна Калам по рамото. — Ще се обърнем срещу преследвачите си, и не само ние! Бурята ще ги спре, на предната палуба гъмжи от пехотинци, ще ги шибнем в гърлата. Гуглата да ги вземе дано, крадците му ухилени проклети, ще видим как ще им замръзнат усмивчиците, като ги перне късият меч през лицето, а? — Наведе се и лъхна Калам с миризмата на вкиснато вино. — Виж си камите, човече, тая нощ ще е на живот и смърт, няма начин. — Изведнъж се навъси, обърна се рязко и взе да крещи на хората си.
Калам го изгледа. „Може пък и да не съм параноичен, в края на краищата. Тоя човек го измъчва нещо.“
Завиха рязко и палубата подскочи. Буреносният вятър се появи точно в този момент, надигна „Рагстопър“ и го подгони пред себе си, изпънал платната. Загасиха фенерите, моряците се пръснаха по задачите си и корабът се понесе на север.
„Морска битка посред буря, а капитанът се надява, че пехотинците ще направят абордаж, ще скочат на подмятащата се от вълните палуба и ще влязат в бой с пиратите. Това е повече от дръзко.“
Отзад се приближиха две едри фигури и застанаха от двете му страни. Калам се намръщи. Морската болест беше повалила двамата телохранители на ковчежника още първия ден и никой от тях не изглеждаше в състояние да направи нещо повече освен да си изпразни стомаха върху ботушите му, но сега бяха станали и с ръце на оръжията.
— Господарят иска да говори с теб — изръмжа единият.
— Лошо — отвърна му с ръмжене Калам.
— Веднага.
— Или какво, ще ме убиеш с дъха си ли? Господарят ви да не би да може да говори с трупове?
— Господарят заповяда…
— Ако иска да си говорим, може да дойде тук. Иначе много лошо, както казах.
Двамата се оттеглиха.
Калам мина покрай главната мачта към двете отделения морска пехота, присвити на носа. Беше преживял не един шквал, докато служеше в имперски кампании по галери, десантни кораби и триреми в три океана и няколко морета. Бурята, поне засега, беше сравнително лека. Бойците бяха намръщени, както можеше да се очаква пред битка — зареждаха щурмовите арбалети.
Погледът му ги обходи и се спря на лейтенанта — жена на средна възраст.
— Само две думи…
— Не сега — отсече тя: тъкмо си слагаше шлема. — Слезте долу.
— Решил е да прави таран…
— Знам какво е решил. И когато се натресем, последното, което ни трябва, е един проклет от Гуглата цивилен, за когото да се грижим.
— Вие заповедите на капитана ли изпълнявате… или на ковчежника?
Тя вдигна глава, изгледа го с присвити очи и повтори:
— Слезте долу.
Калам въздъхна.
