били смъкнати от телата преди месеци, години, може би даже десетилетия. Нищо не гние. Кълна се в бивните на Финир, дори бради не могат да ни поникнат, докато сме на борда, сър.
Лъл изсумтя.
До съмване оставаше още час. Шумът от трескавата дейност в лагера на Корболо Дом не беше спрял. Чародейни прегради пречеха на уикските магьосници да разберат какво е естеството на тази дейност. И от това незнание нервите на всички се бяха изопнали.
— Финир дано ви опази всички — каза Геслер.
Дюйкър вдигна очи към него.
— Закарайте ранените ни, ефрейтор.
— Да, историко, точно това ще направим. И може би също така ще успеем да изкараме флотата на Нок извън залива, или да засрамим Пормквал да изкара войската на поход. Капитанът на градския гарнизон е свестен човек, казва се Блистиг. Ако не отговаряше за отбраната на Ейрън, щеше вече да е тук. Все едно, може би двамата ще успеем да ръгнем с остена Върховния юмрук в гърба.
— Както кажеш — промърмори Лъл. — Хайде, разкарвай се, ефрейтор. Грозен си почти колкото мен и като те гледам, стомахът ми се обръща.
— Имам няколко резервни очи на Тайст Андий, ако искате да пробвате дали някое ще ви стане, сър. Последен шанс.
— Пас, ефрейтор. Но благодаря за предложението.
— Няма защо. Сбогом, историко. Съжалявам, че се издънихме с Кълп и Хеборик.
— Справихте се по-добре, отколкото можеше да се надява човек, Геслер.
Мъжът сви рамене и се обърна към лодката. И спря.
— А, командир Бълт.
— Да?
— Моите извинения на Юмрука, че си счупи ръката.
— Сормо успя да я оправи, ефрейтор, но ще му предам извиненията.
— Знаете ли, командире — каза Геслер, преди да стъпи в лодката, — току-що забелязах: на двамата с капитана общо ви се събират три очи и три уши, и почти цяла глава коса.
Бълт рязко се извърна и го изгледа с яд.
— В смисъл?
— А, нищо. Просто го забелязах, сър. Ще се видим в Ейрън.
Дюйкър го гледаше как гребе. „Ще се видим в Ейрън. Тъпо беше, капитан Геслер. Но на място.“
— Докато съм жив — въздъхна Лъл, — ще помня Геслер като човека, който си счупи носа, за да му се изплюе в лицето.
Бълт се ухили, плисна утайката от чая на земята и се надигна. Ставите му изпукаха.
— На племенника това ще му хареса, капитане.
— Въпрос само на недоверие ли беше, чичо? — попита Дюйкър.
Бълт го погледна за миг и сви рамене.
— Колтейн сигурно ще ти каже, че е така, историко.
— Но ти какво мислиш?
— Твърде уморен съм, за да мисля. Ако си решил да разбереш какво мисли Юмрукът за предложението на Корболо Дом, можеш да се опиташ сам.
И се отдалечи.
Лъл изпръхтя.
— Нямам търпение да прочета описанието ти на Кучешката верига, старче. Колко лошо, че не видях да пращаш пълен със свитъци сандък с Геслер.
Дюйкър се надигна.
— Тая нощ май никой не иска да си затваря устата.
— Утре вечер може да извадиш повече късмет.
— Може.
— Помислих, че си си намерил жена. Оная пехотинката… как се казваше?
— Не знам. Споделихме една нощ…
— Аха. Меча се оказа по-къс от ножницата, а?
Дюйкър се усмихна.
— Решихме, че не бива да повтаряме тая нощ. И на двамата ни тежат достатъчно загуби.
— Значи и двамата сте глупаци.
— Вероятно.
Дюйкър тръгна през неспокойния, безсънен лагер. Беше го обладало някакво предчувствие, чийто настойчив звук можеха да усетят само костите.
Завари Колтейн пред командната шатра, говореше със Сормо, Нил и Недер. Дясната ръка на Юмрука все още беше подута, а бледото му, плувнало в пот лице показваше болката, която носеше лечението със сила.
Сормо се обърна към историка.
— Къде е вашият ефрейтор Лист?
Дюйкър примига изненадано.
— Не знам. Защо?
— Обладан е от видения.
— Да.
Мършавото лице на магьосника се сгърчи.
— Нищо не можем да усетим за онова, което е пред нас. Толкова пуста земя е нещо неестествено, историко. Изпепелена е. Душата й е унищожена. Как?
— Според Лист някога тук е имало война, в равнината отвъд гората. Толкова отдавна, че споменът за нея е заличен. Но ехото е останало, впечатано е в самата скала.
— Кой е водил тази война?
— Боя се, че тепърва ще се разбере. Някакъв призрак води Лист в сънищата му, но разбулването няма да ни даде сигурен знак. — Дюйкър въздъхна. — Призракът е Джагът.
Колтейн се загледа на изток, към избледняващия хоризонт.
— Юмрук — проговори след малко Дюйкър. — Корболо Дом…
Чу се шум, обърнаха се и видяха тичащ към тях благородник. Историкът възкликна:
— Тъмлит! Какво ли е станало?
Старецът спря, изгледа ги навъсено и се обърна към Колтейн.
— Случи се нещо ужасно, Юмрук.
Едва сега слухът на Дюйкър долови шумотевицата откъм стана на бежанците, проснал се покрай керванския път.
— Какво става, Тъмлит?
— Нов пратеник. Промъкнал се е тайно. Срещна се със Съвета — опитах се да ги разубедя, но не успях, уви. Пулик и Нетпара склониха останалите. Юмрук, бежанците ще прекосят реката — под милостивата закрила на Корболо Дом…
Колтейн се извърна рязко към тримата магьосници.
— По клановете. Пратете Бълт и капитаните при мен.
Из лагера вече се разнасяха викове. Уикците препречваха пътя на бежанската маса, която с бутане и врява се понесе към брода. Юмрукът стисна за рамото един от войниците наблизо и викна:
— Предай на главатарите да изтеглят воините си от пътя им — не можем да го предотвратим.
„Прав е — няма да може да спре тия глупци.“
Бълт и капитаните пристигнаха на бегом и Колтейн изреди отсечено заповедите си. От тях за Дюйкър стана ясно, че Юмрукът се подготвя за най-лошото. След като офицерите се разтичаха обратно по частите си, Колтейн се обърна към историка.
— Иди при сапьорите. По моя заповед трябва да се присъединят към бежанския керван, да махнат всякакви отличителни знаци и да подменят униформите си с гражданско облекло…
— Няма да се наложи, Юмрук — всички бездруго са облечени във всевъзможни дрипи. Но ще им кажа да
