— Аз съм имперски ветеран, лейтенант…
— Коя армия?
Той се поколеба, преди да отвърне:
— Втора. Девети взвод, Мостоваците.
Всички погледи се спряха на него.
Лейтенантът се навъси.
— Дали е възможно?
Друг от пехотинците, ветеран с прошарена коса, изръмжа:
— Сержантът ви? Кажете ни някои имена.
— Уискиджак. Други сержанти? Не останаха много. Анци. Спиндъл.
— Вие сте ефрейтор Калам, така ли?
Убиецът го изгледа.
— А вие кой сте?
— Никой, сър. И съм такъв от доста време. — Обърна се към лейтенанта и кимна.
— Можем ли да разчитаме на вас? — попита тя Калам.
— Не най-отпред. Но ще съм наблизо.
— Ковчежникът има имперска заповед — това ни връзва ръцете, ефрейтор.
— Не мисля, че ковчежникът разчита на вас, ако се наложи да избирате между него и капитана.
Тя се намръщи, сякаш предвкусваше нещо лошо.
— Тази атака е пълна лудост, но е дръзка.
Калам кимна мълчаливо.
— Предполагам, че ковчежникът има основание.
— Ако се стигне дотам — отвърна Калам, — телохранителите ги оставете на мен.
— И двамата?
— Да.
Ветеранът се намеси.
— Ако нахраним акулите с ковчежника, ще ни обесят.
— Просто гледайте да не сте там, когато се случи — всички.
Лейтенантката се ухили.
— Е, това ще го уредим.
— Значи — каза високо Калам, за да го чуят всички войници, — за вас съм поредният цивилен лигльо на борда, ясно?
— Никога не сме мислили, че тая работа с изменничеството е истина — извика един. — Не и Дужек Едноръкия. Няма начин.
„Гуглата да ме вземе дано, доколкото знам, май си прав, войник.“ Скри неувереността си, като отдаде чест, и тръгна обратно по палубата.
„Рагстопър“ му напомняше за мечка, газеща през гъста дъбрава, когато се понесе с грохот напред, здрав и грамаден сред кипналите високи вълни… „Мечка, събудила се напролет, току-що измъкнала се от бърлогата си, със зачервени от дългия сън очи, изтерзана от глад. А някъде напред в тъмното се промъкват два вълка… чака ги изненада…“
Капитанът беше на кърмата, до моряка на румпела. Първият помощник стоеше до него. И двамата се взираха намръщени в мрака — очакваха да се появи плячката им.
Калам отвори уста да заговори, но викът на първия помощник го спря.
— Ляво на борд, капитане! Три четвърти към кърмата!
Пиратският кораб — нисък едномачтов рейдър, едва видим в тъмното, беше на по-малко от сто крачки от носа, по трасе, което щеше да го доведе точно пред „Рагстопър“. Разположението беше стъписващо точно.
— Всички! — изрева над грохота на бурята гласът на капитана. — Готови за таран!
Първият помощник зарева команди на екипажа. Калам видя как пехотинците се присвиха, готови за сблъсъка. До ушите му стигнаха смътни викове откъм пиратския кораб. Квадратното му платно изведнъж се изду, носът се надигна и се завъртя настрани в последно, обречено усилие да избегне удара.
Боговете отгоре се хилеха с озъбената усмивка на мъртвец. Една вълна надигна „Рагстопър“ точно преди сблъсъка, след което го спусна надолу, точно зад издигналия се нос. Дървото изтрещя и се пръсна. Калам политна напред, ръцете му изтърваха перилото на кърмата. Той падна на палубата, претърколи се и инерцията го отнесе напред.
Някъде над него трещяха мачти, платната плющяха като криле на призраци в поройния дъжд.
„Рагстопър“ се закова на място с грохот и стържене. Отвсякъде крещяха моряци, но от мястото, където лежеше, Калам не можеше да види почти нищо. Изстена и се надигна с усилие.
Последните пехотинци скачаха на палубата на пиратския кораб. Трясъкът на оръжията стигна до ушите му приглушен от воя на бурята.
Огледа се, но капитанът не се виждаше никъде. На кърмата нямаше никого.
Калам тръгна натам.
Двата заклещени кораба бяха останали без управление. Вълните блъскаха левия борд на „Рагстопър“ и заливаха с парцали пяна главната палуба. На мокрите дъски бе паднало нечие тяло, по очи, кръвта се цедеше от него на паяжини в пенестите локви.
Калам го обърна по гръб. Беше първият помощник-капитан. Челото му беше посечено. Кръвта течеше от разбития нос и гърлото; водата беше отмила смъртоносната рана и убиецът я огледа за миг, преди да стане и да прекрачи трупа.
„Не са толкова закъсали от морската болест в края на краищата.“
Качи се на кърмата и затърси сред отломките. Главата на моряка на румпела беше отсечена почти напълно, държаха я към тялото само няколко нишки мускул, жили и кожа. Огледа внимателно разреза. „С две ръце, стъпка назад и вляво. Вече е бил мъртъв, когато реите са го премазали.“
Под платното намери капитана и единия от телохранителите на ковчежника. От гърдите и гърлото на грамадния мъжага стърчаха парчета дърво. Все още стискаше двуръчния тълвар. Ръцете на капитана стискаха острието, кръвта пулсираше от дълбоките прорези и морската вода я отмиваше. Челото му беше пребледняло като на мъртвец, но дишането му все още беше стабилно.
Калам откопчи пръстите му от тълвара и го извлече от купчината отломки.
В същия момент „Рагстопър“ се измъкна от хватката на рейдъра, пропадна надолу, след което заподскача дивашки от ударите на вълните по корпуса. На кърмата се появиха двама — единият пое кормилото, другият се наведе до убиеца.
Калам вдигна глава и видя пред себе си мокрото лице на Салк Елан.
— Жив ли е?
— Да.
— Неприятностите ни все още не са свършили — каза Елан.
— Гуглата да ги вземе тях! Тоя трябва да го смъкнем долу.
— Имаме пробойни отпред — повечето пехотинци са на помпите.
Двамата вдигнаха капитана.
— А рейдърът?
— На парчета.
— С други думи — рече Калам, докато смъкваха капитана по хлъзгавите стълби, — не стана, както го гласеше ковчежникът.
Салк Елан спря и го изгледа с присвити очи.
— Май сме тръгнали по една пътека двамата с тебе.
— Къде е кучият му син?
— Взел е командването… засега. Изглежда, всички офицери на борда ги е сполетял „нещастен случай“. Все едно, другият кораб се приближава, тъй че, както казах, веселбата все още не е свършила.
— Всяко нещо по реда си — изръмжа Калам.
Слязоха и тръгнаха по прохода. Водата кипеше до глезените им и убиецът усети колко тромав е станал „Рагстопър“.
