Калам намери моряка, с когото беше говорил, докато товареха кораба в Ейрън. Навиваше въжета на кърмовия мостик като човек, намерил си работа, колкото да се залиса с нещо.
— Чух, че сте спасили капитана — каза морякът.
— Жив е, но е зле.
— Да. Готвачът пази пред вратата му, сър. С един сатър и — питайте духовете на свинете — знае как да го използва. Беру да ни благослови дано, видях го веднъж как се обръсна с него — гладко като цица на девица.
— Кой замества офицерите?
— Ако питате кой оправя работите и казва кой къде да стои, аз съм, сър, само че новият ни командир не иска да си бъбри много с мен. Мечоносецът му дойде да ми каже да сме готови да мъкнем, щом вълните се поукротят.
— Прехвърляне на товара?
Мъжът кимна.
— И после?
— Ами, ако държи на думата си, ще ни оставят живи.
— И защо трябва да са толкова милостиви? — изсумтя Калам.
— И аз самият го предъвквам това. Пък и случилото се с капитана. Пораздразнени сме малко, искам да кажа.
Затропаха ботуши, двамата се обърнаха и видяха, че телохранителят извежда войниците на палубата. Лейтенантката не изглеждаше особено щастлива.
— Рейдърът приближава — измърмори морякът.
— Значи се почва — изръмжа Калам. Озърна се за Салк Елан и видя, че погледът му се е спрял на него. Кимна му леко и Елан се обърна небрежно, скрил ръце под наметалото си.
— Рейдърът е тъпкан с мечове, сър. Виждам поне петдесет, готвят се за абордажа.
— Тях ги остави на войниците. Екипажът да стои настрана — предай на всички.
Морякът тръгна.
Калам слезе на главната палуба. Ковчежникът тъкмо се обръщаше към лейтенантката.
— Казах да предадете оръжието си, лейтенант!
— Не, сър. Няма да се подчиним.
Ковчежникът трепереше от гняв. Махна на телохранителя си.
Грамадният туземец понечи да тръгне, но не стигна далеч. Извика сподавено и ръцете му посегнаха към ножа, забил се в гърлото му. Смъкна се на колене и рухна.
Салк Елан пристъпи напред.
— Промяна в плановете, почитаеми сър — обясни невъзмутимо и се наведе да си прибере ножа.
Калам застана зад ковчежника и върхът на ножа му се опря между плешките му.
— Нито гък — изръмжа той в ухото му. — Да не си мръднал. — После се обърна към войниците. — Лейтенант, пригответе се да отблъснете нападателите.
— Слушам, сър.
Рейдърът се приближаваше, пиратите се трупаха по перилата, готови да прескочат празнината между двата съда. Разликата във височината означаваше, че ще трябва да се катерят — освен това онези на палубата не можеха да видят много добре какво ги очаква на „Рагстопър“. Един от моряците им беше започнал бавно да се катери по мачтата към гнездото на наблюдателя.
„Закъсняхте, глупаци.“
Пиратският капитан — чичото на ковчежника, предположи Калам — извика за поздрав.
— Отвърни му — изръмжа убиецът. — Кой знае, ако братовчедите ви са достатъчно добри, може и да преживееш още един ден.
Ковчежникът вдигна ръка и отвърна.
Разстоянието между двата кораба вече беше по-малко от десет крачки. Салк Елан отиде при моряците, застанали недалече от бойците.
— Щом се приближи достатъчно, хвърляте куките. И гледайте да сте ловки, момчета — иначе, ако ни се измъкне, ще ни гони от тук до Фалар.
Пиратът, катерещ се по мачтата, беше стигнал вече до средата и се обръщаше да види какво става на борда на „Рагстопър“. Пиратите по палубата замятаха въжета. Съдовете се приближиха.
Предупредителният вик на наблюдателя бе прекъснат от металната стрела на арбалет. Мъжът полетя надолу, стовари се насред гъмжилото на палубата и откъм рейдъра се разнесоха яростни ругатни.
Щом първите пирати прескочиха няколкото крачки вода и щурмуваха по фланга, Калам стисна ковчежника за яката и го повлече назад.
— Правиш ужасна грешка — изсъска благородникът.
Морските пехотинци отвърнаха на атаката с убийствен залп от железни стрели. Първата редица пирати се огъна, трупове западаха във водата.
Салк Елан извика предупредително и Калам рязко се обърна. Над и малко извън левия борд, точно зад струпаните пехотинци, във въздуха се оформи фигурата на чудовище — привидение с десет разтега дълги криле, с блеснали жълти люспи, заслепяващи очите под ярката слънчева светлина. Дългите му змийски челюсти бяха зейнали — с безброй остри зъби.
„Енкар’ал… толкова далече от Рараку… Дъх на Гуглата!“
— Предупредих те! — изсмя се ковчежникът.
Съществото се спусна като мълния и се вряза сред пехотинците, дългите остри нокти задращиха през брони и шлемове.
Калам отново се извъртя и натресе юмрука си в лицето на ковчежника. Той рухна и замря на палубата, от носа и очите му швирна кръв.
— Калам! — изрева Салк Елан. — Мага го остави на мен… помогни на войниците!
Убиецът затича напред. Енкар’алът си беше съвсем смъртно същество, просто беше ужасно труден за убиване; рядко се срещаха дори в пустинята — убиецът никога досега не беше се сражавал с такова чудовище.
То вече беше покосило седем пехотинци. Крилете му изплющяха и създанието надвисна над останалите, ноктестите крака заудряха по вдигнатите им щитове.
Пиратите вече се изсипваха на „Рагстопър“, възпирани едва от половин дузина пехотинци, сред тях — и старшата им.
Нямаше време за много мислене, нито за преценка докъде е стигнал Салк Елан.
— Събери щитовете! — изрева Калам, след което скочи и се изкатери по стената от щитове. Енкар’алът се извъртя и острите като бръсначи нокти замахнаха към лицето на убиеца. Той залегна и заби дългия нож между краката на чудовището.
Върхът се натресе в твърдите като желязо люспи и се прекърши като клечка.
— Гуглата да те вземе дано!
Той пусна дръжката на оръжието и се закатери по набръчканата люспеста кожа. Челюстите изщракаха към него, но не можаха да го достигнат. Напъна с ръце и се озова на гърба на звяра.
Откъм борда на пиратския съд до ушите му стигна трясъкът от магически мълнии.
Стиснал ножа в едната си ръка, а другата увил около змийския врат на чудовището, Калам започна да сече по биещите във въздуха криле. Острието се хлъзгаше по прозрачната мембрана и после я разпаряше: Чудовището се свлече на палубата сред няколкото оцелели войници, те почнаха да го секат с късите си мечове.
По-тежките оръжия постигнаха онова, за което дългият нож се бе оказал негоден, и проникнаха между люспите. Швирна кръв. Съществото запищя и се замята в предсмъртна агония.
Битката кипеше вече навсякъде, пиратите налитаха да довършат последните оцелели бранители. Калам се смъкна от гърба на издъхващия енкар’ал, премести ножа в лявата ръка и успя да се докопа до късия меч на един от убитите малко преди двама от пиратите да връхлетят върху него с кривите си тълвари.
Той скочи между двамата и мълниеносно заби с двете оръжия, след което продължи напред, като изви ръце да изтръгне остриетата.
Умът му се замъгли в тази месомелачка. Изгуби ножа, след като го заби в нечии ребра, смъкна шлема на
