Фелисин се огледа. Тоблакаят и Хеборик стояха близо до тях и гледаха и слушаха смълчани.
— Онова, което ще отворя, не е между тези корици, а вътре в мен. Сега не му е времето. — Отново се обърна към Леоман. — Трябва да ми вярваш.
Пустинният воин присви очи.
— Никога не си могъл лесно да преглътнеш това, нали, Леоман?
— Кой го казва?
— Ние.
Той не отговори.
— Тоблакай.
— Да, Ша’ик Преродена?
— Спрямо човек, който се съмнява в теб, какво би използвал?
— Меча си — отвърна той.
Хеборик изсумтя.
Фелисин рязко се извърна към него.
— А ти? Ти какво би използвал?
— Нищо. Ще си остана какъвто съм, и ако се окажа достоен за доверие, човекът ще го разбере.
— Освен ако…?
Хеборик се намръщи.
— Освен ако този човек не може да повярва на самия себе си, Фелисин.
Тя отново се обърна към Леоман и зачака.
Хеборик се окашля.
— Не можеш да заповядаш на човек да има вяра в теб, момиче. Покорство — да, но не и вяра.
Тя заговори на Леоман:
— Каза ми, че на юг имало един човек. Мъж, който води разбитите останки от една войска, и десетки хиляди бежанци. Те правят каквото той им повели, вярата им е абсолютна — как е успял да го постигне този човек?
Леоман само поклати глава.
— Ти някога следвал ли си такъв водач, Леоман?
— Не.
— Значи наистина не знаеш.
— Не знам, Пророчице.
Фелисин се отдалечи от тримата мъже, съблече дрехите си и облече дрехите на Ша’ик. Постави си потъмнелите сребърни накити със странното чувство, че всичко това й е познато от много отдавна, след това хвърли старите си дрипи. Огледа пустинната падина и рече:
— Хайде. Върховните магове вече губят търпение.
— Според първия помощник сме само на два дни от Фалар — каза Калам. — Всички приказват за тези попътни ветрове.
— Има си хас да не приказват — изръмжа капитанът. Беше се вкиснал.
Убиецът наля халбите и се облегна на стената. Онова, което продължаваше да мъчи капитана и да го държи в койката вече от няколко дни, не беше от раните. „Раните по главата може да се усложнят, не забравяй. И все пак…“ Капитанът трепереше, щом заговореше, въпреки че думите излизаха гладко от устата му. Борбата, изглежда, бе в това да ги изрече, а и да ги свърже в нещо, приличащо донякъде на смислено изречение. Но в очите му Калам все пак виждаше ум, не по-малко остър отпреди.
Беше озадачен, но в същото време усещаше, на някакво инстинктивно ниво, че присъствието му влива енергия в усилията на капитана да се оправи.
— Вахтеният видял кораб след нас, вчера преди залез-слънце. Смята, че бил бърз търговски съд, малазански. Ако наистина е така, ни е подминал без светлини и поздрави. Тая заран няма и помен от него.
Капитанът изпъшка.
— Толкоз бързо никога не е било. Никога. Бас държа, че и те са опулили очи и хвърлят заклани петли през борда в ухилената паст на Беру при всяка благословена камбана.
Калам отпи от разреденото вино и го погледна над ръба на очуканата халба.
— Снощи загубихме последните двама войници. Почвам да се чудя за тоя ваш знахар.
— Бас държа, че се е озорил. Не е за него.
— Е, вече е минал на пиратския ейл.
— Той не пие.
— Вече пие.
Погледът, с който му отвърна капитанът, бе като далечен огън на маяк, предупреждаващ за плитчини отпред.
— Нищо не е както трябва, доколкото схващам.
— Главата на капитана е врътнала, факт. Език, пълен с тръни, шепне в нечие ухо. Като жълъди под шумата, готови да покълнат.
— Щеше да ми кажеш, ако можеше.
— Какво да кажа? — Той посегна с треперещата си ръка към халбата. — Не можеш го хвана онова, дето го няма, винаги съм го казвал. И удар не можеш задържа, гледаш и хоп — пукнало се жълъдчето, покълнало.
— Ръцете ти изглеждат съвсем зараснали.
— Да, добре са. — Капитанът извърна очи, сякаш усилието да поддържа разговора най-сетне го бе изтощило съвсем.
Убиецът се поколеба.
— За някакъв Лабиринт чух…
— Зайци — измърмори капитанът. — Плъхове.
— Добре. — Калам въздъхна и се надигна. — Ще ти намерим подходящ знахар. Денълски знахар, като стигнем Фалар.
— Бързо.
— Да. Бързо.
— С попътни ветрове.
— Да.
— Само дето никога не е имало попътни ветрове толкова близо до Фалар.
Калам излезе на палубата, вдигна за миг очи към небето, после тръгна към носа.
— Как е капитанът? — попита го Салк Елан.
— Зле.
— С раните по главата е така. Треснат те на лошо място и почнеш да редиш брачни клетви на кучето си.
— Ще видим във Фалар.
— Дано имаме късмет да намерим добър знахар в Бантра.
— Бантра ли? Дъх на Гуглата, защо Бантра, след като главните острови са само на няколко левги по- натам?
Елан сви рамене.
— Това е родният пристан на „Рагстопър“, както изглежда. Ако не си забелязал, нашият действащ пръв помощник е изтъкан от суеверия. Цял легион невротизирани моряци, омесени в едно, Калам, и точно по този въпрос не можеш да го склониш — Гуглата ми е свидетел, че се опитах.
Викът на наблюдателя отгоре ги прекъсна.
— Платна! Два градуса ляво на борд! Шест… седем… десет — Беру да ни благослови, цяла флота!
Калам и Елан се качиха на мостика и застанаха на лявото перило. Все още не се виждаше нищо освен вълни. Първият помощник изрева от палубата:
— Какъв им е курсът, Ритник?
