„Невъзможно. Изкривяване на истината. Видях онази касапница със собствените си очи. Говорих с онази жрица. Бил си навестен в сънищата си, Икариум, с коварна злонамереност.“
Фидлър се окашля.
— Пазили са входа, изглежда. Онова, което ги е издебнало, се е оказало непосилно за тях.
— На Джаг Одан — каза Маппо — са известни като Безименните.
Очите на Икариум го изгледаха твърдо.
— Тоя култ — промълви Апсалар — уж беше престанал да съществува.
Тримата я изгледаха и тя сви рамене.
— Знанията на Танцьора.
— Гуглата да вземе дано гнилите им душици! — запени се Искарал. — Нагли кучи синове, до един — как смеят да имат такива претенции?
— Какви претенции? — изръмжа Фидлър.
Върховният жрец се сви.
— Нищо. Нищо не казвам за това, м-да. Слуги на Азата — ха! Не сме нищо освен пиончици на игралната дъска? Господарят ми ги заличи от Империята, м-да. Задача за Ноктите, Танцьора ще ви каже. Необходимо прочистване, вадене на трън от задника на императора. Сеч и опозоряване. Безмилостно. Твърде много уязвими тайни — коридори на сила, — о, колко пречеха на господаря ми да влиза в Скръбния дом…
— Искарал! — сряза го Апсалар.
Жрецът се сви, като ударен през лицето.
Икариум се обърна към младата жена.
— Кой изрече това предупреждение? През твоята уста — кой?
Тя го изгледа.
— Притежаването на спомени налага отговорност, Икариум, също както непритежаването им те опрощава.
Джагът примига.
Крокъс пристъпи напред.
— Апсалар?
Тя се усмихна.
— Или Котильон? Не, аз съм си, Крокъс. Боя се, че вече започва да ми писва от всички тези подозрения. Все едно че у мен няма нищо, което да не е опетнено от бога, който ме беше обсебил. Бях малко момиче, когато ме взе. Дъщеря на рибар. Но вече не съм момиче.
Баща й въздъхна шумно.
— Дъще… никой от нас вече не е онова, което е бил някога, и всичко, което преживяхме, докато стигнем дотук, не е никак просто. — Навъси се, сякаш се бореше с думите. — Но ти заповяда на Върховния жрец да млъкне, да затаи тайните, които Танцьора — или Котильон — иска да си останат тайни. Тъй че подозренията на Икариум бяха съвсем естествени.
— Да — отвърна му тя. — Вече не съм робиня, каквато бях. Аз решавам какво да правя със знанието, което притежавам. Аз избирам каузите си, татко.
— Ти ме наказваш, Апсалар — промълви Икариум. И отново се обърна към Маппо. — Какво друго знаеш за тези Безименни, приятелю?
Маппо се поколеба, после отвърна:
— Племето ни ги приемаше като скъпи гости, но гостуванията им бяха редки. Вярвам обаче, че наистина гледат на себе си като на слуги на Азатите. Ако в треллските легенди се съдържа някаква истина, то култът като нищо може да датира от времената на Първата империя…
— Те са изкоренени! — изврещя Искарал.
— В границите на Малазанската империя, може би — отстъпи Маппо.
— Приятелю — настоя Икариум, — криеш от мен важни истини. Държа да ги чуя.
Треллът въздъхна.
— Бяха поели дълг да ти наемат попечители, Икариум, и са го правили от самото начало.
— Защо?
— Това не знам. Но след като попита… — Той се намръщи. — В името на благородни клетви? За да опазят Азатите? — Маппо сви рамене.
— Чуканите на Гуглата! — изръмжа Реллок. — Може и вина да е, откъде да знаем.
Очите на всички се извърнаха към него.
Фидлър тръсна глава и подкани:
— Да влизаме.
Ръце и крака. Онова, което дращеше сред гъсто сплетените корени, онова, което се протягаше и извиваше в безнадеждно усилие да се измъкне на свобода, което се протягаше в безмълвна молитва и в смъртна закана отвсякъде, беше безкраен низ от пленен живот — и малко от ужасно одухотворените, гърчещи се пипала и крайници бяха с човешки произход.
Въображението на Фидлър рухваше безсилно пред страстното му желание да си представи възможните тела, глави и лица, свързани с тези крайници, макар и да знаеше, че пред реалността, скрита от гъсто оплетените стени, ще избледнеят и най-лошите му кошмари.
Затворът от корени на Треморлор държеше в плен демони, древни асценденти и такава орда от чужди същества, че сапьорът се беше разтреперил от ясното разбиране за нищожеството си — своето и на цялата си раса. Човешките същества бяха като едно крехко листенце на невъобразимо по размери дърво. Слисването го беше разоръжило, беше стъпкало цялата му дързост с безкрайното, несекващо ехо от векове и селения, затворени в този безумен кипящ затвор.
Чуваха екота на битки, кипящи от всички страни, до този момент за тяхно щастие — в други, далечни разклонения на усукания заплетен лабиринт. Азатът беше атакуван от всички фронтове. Пукот на кършещо се дърво ехтеше във въздуха. Зверски писъци разкъсваха сивия като стомана въздух пред тях, гласовете бяха единственото, което можеше да се измъкне от ужасяващата война.
Арбалетът беше станал хлъзгав в ръцете му. Фидлър се провираше все напред и напред, като се мъчеше да стои по средата на пътеката, извън обсега на посягащите от всички страни нечовешки ръце. Стигна до остър завой, присви се и погледна през рамо към останалите.
Бяха останали само три Хрътки. Шан и Джиър бяха отишли нанякъде. Фидлър нямаше представа къде са, нито какво става с тях, но Баран, Блайнд и Руд не изглеждаха особено притеснени от отсъствието им. Сляпата самка пристъпваше невъзмутимо до Икариум все едно че не беше нищо повече от добре обучена спътница на джага. Баран държеше ариергарда, а Руд — пъстра грамада от мускули — чакаше неподвижно няма и на пет крачки зад позицията на Фидлър.
Той потръпна и погледът му отново пробяга към Блайнд. „До Икариум… толкова близо…“ Съвсем ясно разбираше тази близост, също както и Маппо. Ако изобщо беше възможно да се сключи сделка с един дом на Азата, то я беше уредил Сенкотрон. Хрътките нямаше да бъдат пленени — колкото и да копнееше може би Треморлор за мигновеното и окончателно премахване на тези древни убийци — не, сделката предполагаше много по-голяма награда.
Маппо стоеше от другата страна на джага, вдигнал пред себе си лъскавата си костена тояга. Прилив на състрадание изпълни Фидлър. Треллът се разкъсваше вътрешно. Трябваше да пази не само от превъплъщенци — до него, в края на краищата, беше многовековният му спътник, когото обичаше като роден брат.
Крокъс и Апсалар бяха от двете страни на Слуга. Пъст се беше присвил на една стъпка зад тях.
„И сме това. Това и нищо повече.“
Беше се спрял пред завоя, откликвайки на някакво инстинктивно колебание, което сякаш го стисна неумолимо през гръбнака. „Не продължавай. Изчакай.“ Сапьорът въздъхна. „За какво да изчакам?“
Очите му, все още обикалящи по групата зад гърба му, уловиха нещо и замръзнаха.
Космите по гърба на Руд бавно настръхваха.
— Гуглата да го вземе!
Около него изведнъж закипя, едно огромно туловище се извиси пред очите му и нададе рев, от който мозъкът в костите му замръзна. А отгоре, с плясъка на кожени криле, се протегнаха грамадни нокти.
