— Север, сър! И запад. Ще пресекат нашия, сър!
— След около дванайсет часа — измърмори Елан. — Тежък маршрут, от началото до края.
— Флота — повтори Калам.
— Имперска. Адюнкта Тавори, приятел. — Обърна се и го изгледа с крива усмивка. — Ако си мислил, че достатъчно кръв се изля над родната ти земя… е, слава на боговете, че поне сме тръгнали в обратна посока.
Първите платна вече се виждаха. „Флотата на Тавори. Конен и войскови транспорт, обичайната, дълга цяла левга диря от боклук и трупове, конски и човешки, акули и денрабъ, мятащи се из вълните. Всяко дълго пътуване кара една мрачна и изнервена армия да зажаднее да се хване на работа. Без съмнение до ушите им са стигнали достатъчно приказки за жестокости, за да изстържат и последната троха милост от душите им.“
— Главата на влечугото — тихо заговори Елан — на дългия имперски врат. Кажи ми, Калам, дали някоя част от теб — онази, на стария войник — не жадува сега да стои на някоя палуба ей там? Забелязваш някакъв самотен, поел към Фалар търговски кораб, и някъде вътре в теб започва да се надига онази тиха, гибелна решителност? И си готов да нанесеш наказанието на Ласийн, каквото тя винаги нанася, както е длъжна една императрица — десетократна мъст. И сега се подмяташ между тези два прилива, нали?
— Мислите ми са си мои и не можеш да ги пипаш, Елан, колкото и развихрено да е въображението ти. Не ме познаваш, нито ще ме познаваш някога.
Мъжът до него въздъхна.
— Ние се бихме рамо до рамо, Калам. Доказахме, че можем да бъдем смъртоносен екип. Общият ни приятел в Ерлитан има подозрения какво възнамеряваш да направиш — помисли колко по-големи ще са ти шансовете, ако съм до теб…
Калам бавно се обърна към Елан и попита съвсем тихо:
— Шансове за какво?
Салк Елан сви рамене, безгрижно.
— За каквото и да е. Не отбягваш партньорствата, нали? Имаше го Бързия Бен, а преди него — Портхол Кнастра, от най-ранните ти предимперски дни в Карашимеш. Гуглата ми е свидетел, всеки, който погледне повечко биографията ти, Калам, бързо ще се увери, че държиш на партньорствата. Е? Какво ще кажеш?
Убиецът бавно примигна.
— А тебе какво те кара да мислиш, че сега съм сам, Салк Елан?
За много кратък миг и въпреки това — за свое огромно удовлетворение, Калам видя как по лицето на Елан пробяга неувереност, преди да се появи гладката усмивка.
— И къде ли се крие той? Може би горе на мачтата? Онзи вахтен със съмнителното име?
Калам му обърна гръб.
— Че кой друг?
Усещаше очите на Салк Елан в гърба си, докато се отдалечаваше. „Притежаваш наглостта на всеки добър маг, приятел. Тъй че ще ми позволиш удоволствието да ти я поразбия.“
18.
Натъкнаха се на четирите тела в края на могилата от сплетени коренища, бележеща входа към огромен лабиринт. Телата бяха сгърчени, с потрошени ръце и крака, тъмните им халати бяха усукани и корави от засъхналата кръв.
Осъзнаването се появи, натежало в ума на Маппо — отговор на подозрения, който не носеше изненада. „Безименни… Жреци на Азата, доколкото такива сили могат да имат жреци. Колко ли студени ръце са ни водили насам? Самият аз… Икариум… тези два сплетени корена… тръгнали към Треморлор…“
Икариум изсумтя и пристъпи напред; очите му се бяха спрели на една строшена тояга до един от труповете.
— Виждал съм такава тояга.
Треллът изгледа намръщено приятеля си.
— Как? Къде?
— В един сън.
— Сън ли?
Джагът му отвърна с полуусмивка.
— О, да, Маппо. И аз имам сънища. — Погледна отново телата. — Започна така, както започват всички подобни сънища. Залитам. От болка. Няма никакви рани по мен, а и оръжията ми са чисти. Не, болката е вътре в мен, като от знание, придобито някога и след това изгубено.
Маппо го зяпна, мъчеше се да схване думите му.
— Пристигам — продължи сухо джагът — в окрайнините на някакъв град. Треллско поселище, сред равнината. Беше разрушено. Белези от магьосничество са оцапали земята… опетнили са въздуха. Трупове гният по улиците, а Великите гарвани са долетели да се хранят — насмешливите им крясъци са гласът на цялата воня.
— Икариум…
— А после се появява някаква жена, облечена като тия тука пред нас. Жрица. Държи тояга, от която кърви зла сила.
— „Какво си направила?“ — питам я.
— „Само каквото трябва — отвръща ми тихо тя. Виждам на лицето й голям страх, когато ме поглежда, и това ме натъжава. — Джаг, не бива да се скиташ сам.“
— Думите й сякаш пробуждат у мен ужасни спомени. И образи, лица — приятели, безброй мои приятели. Сякаш рядко съм бивал сам. Мъже и жени са крачили до мен, понякога по един, друг път — цял легион. Тези спомени ме изпълват със скръб, сякаш по някакъв начин съм изменил на всички тези приятели. — Замълча и бавно кимна. — Да, вече го разбирам. Всички те са били мои закрилници, също като теб, Маппо. И всички са се провалили. Били са, навярно, убити от собствената ми ръка.
Отърси рамене.
— Жрицата вижда какво е изписано на лицето ми, защото нейното се превръща в огледално на моето. После кимва. Тоягата й разцъфва от магия… и аз се скитам през някаква безжизнена равнина, сам. Болката, утаена в мен — там, където се е била утаила в мен, вече няма нищо. И докато усещам как се разпадат спомените ми… угасват… разбирам, че просто съм сънувал. И се събуждам. — Обърна се и го погледна с ужасна усмивка.
