един рухващ до него войник и го нахлузи на главата си — оказа му се малък и един страничен удар на свистящ тълвар го отпрати във въздуха, докато той се провираше в човешкото гъмжило.
Половин дузина пирати се обръщаха, за да го атакуват.
Салк Елан ги нападна във фланг, с по един дълъг нож във всяка ръка, и трима рухнаха за миг. Калам също скочи напред, отби едно от свистящите остриета и стисна с пръсти гърлото на нападателя си.
След миг трясъкът на оръжия замря. Наоколо се въргаляха хора, някои крещяха и стенеха от болка, но повечето вече изстиваха. Калам коленичи и едва си пое дъх.
— Голяма каша! — промърмори Салк Елан и се наведе да изтрие ножовете си.
Убиецът го зяпна. Хубавите му дрехи бяха опърлени и подгизнали от кръв. Половината му лице беше почервеняло, обгорено от мълния, веждата от същата страна беше станала на пепел. Дишаше тежко и всяко поемане на дъх явно му причиняваше болка.
Калам се огледа. Нито един от пехотинците не беше останал на крака. Няколко моряци обикаляха между телата и измъкваха онези, които все още дишаха — бяха намерили дотук само двама, без лейтенантката.
Действащият като първи помощник приближи до него.
— Готвачът иска да пита нещо.
— Какво?
— Тоя голям гущер вкусен ли е?
Салк Елан отвори уста да се изсмее и се закашля.
— Направо деликатес — измърмори Калам. — В Пан’поцун дават сто джаката за фунт.
— Моля за разрешение да преровим рейдъра, сър — продължи морякът. — Можем да се запасим.
Убиецът кимна.
— Ще дойда с вас — предложи Салк Елан.
— С удоволствие, сър.
— Ей — извика един от моряците, — какво да правим с ковчежника? Още е жив кучият му син.
— Оставете го на мен — каза Калам.
Ковчежникът беше още в съзнание, когато вързаха на врата му две торби с монети, и гъгнеше под парцала, вързан през устата му, облещил очи. Калам и Салк Елан го отведоха до борда и го хвърлиха без церемонии.
Кръжащите наоколо акули се спуснаха към него, но вече бяха напълнили кореми и се отказаха да го гонят към дъното.
След час опразненият рейдър още гореше под стълб дим. После се скри зад хоризонта.
Вихърът се извисяваше като стена, по-висока, отколкото можеше да възприеме човешкият поглед, и над една миля широка. Ала в самото ядро на Свещената пустиня Рараку всичко си оставаше спокойно, въздухът блестеше, окъпан в златиста светлина.
Някъде напред се издигаха скални зъбери, като почернели кости. Леоман, който вървеше на десетина крачки пред групата, изведнъж спря и се обърна.
— Трябва да прекосим място, обитавано от духове.
Фелисин кимна.
— По-стари от тази пустиня… вдигнали са се и сега ни гледат.
— Мислят ли ни злото, Ша’ик Преродена? — попита я тоблакаят и десницата му стисна дръжката на оръжието.
— Не. Може би са любопитни, но иначе им е все едно. — Обърна се към Хеборик. Бившият жрец все още беше потънал в себе си, скрит под татуировките. — Ти какво усещаш?
Той трепна и се дръпна встрани, щом чу гласа й, сякаш всяка дума го бодеше като стрела.
— Не е нужно да си безсмъртен дух, за да ти е все едно.
Тя го изгледа.
— Бягството от радостта на прераждането не може да продължи вечно, Хеборик. Това, което те плаши, е, че отново ставаш човек…
Той й отвърна с горчив, пълен с насмешка смях.
— Не очакваш да чуеш такива мисли от мен. Колкото и да не ти харесваше онова, което бях, ето, че съжаляваш, че онова дете вече го няма.
— Все още те владее този прилив на сила, Фелисин, и в заблудата си вярваш, че тя ти носи и мъдрост. Има дарове, но някои неща трябва да ги спечелиш сама.
— Той е като окови по теб, Ша’ик Преродена — изръмжа тоблакаят. — Убий го.
Тя поклати глава, без да откъсва очи от Хеборик.
— Щом мъдростта не може да ми бъде дарена, ще бъда дарена с мъдрец. С близостта му, с думите му.
Бившият жрец вдигна глава и очите му се присвиха под тежко надвисналото чело.
— Май не ми оставяш избор, Фелисин.
— Може би само така изглежда, Хеборик.
Забеляза как се бори вътре в себе си, борба, която никога не го беше оставяла. „Нагазихме цяла страна, опустошена от свирепа война, и през цялото време воювахме със себе си. Дрижна е вдигнал само едно огледало…“
— Все пак съм се научила на нещо от теб, Хеборик.
— На какво?
— На търпение. — Обърна се и махна на Леоман да продължат.
Стигнаха до извитите, покрити със сажди скали. Нямаше ги обичайните следи от това, че мястото е било някога център на свещени ритуали. Базалтовата скала беше неподатлива на човешка ръка, опитала се да вреже в нея символи, познати от камъните на свещените места.
И все пак Фелисин долавяше присъствието на духовете — някога силно, а сега — само смътно ехо. Усещаше унинието, с което ги следяха невидимите им очи. Пустинята се стелеше около тях — древно море, отдавна пресъхнало. Огромната падина бе покрита с тънка прашна пелена.
— Оазисът е близо до центъра — промълви Леоман.
Тя кимна.
— Остават ни вече по-малко от седем левги.
— Кой носи личните вещи на Ша’ик? — попита го тя.
— Аз.
— Ще ги взема.
Той остави мълчаливо торбата и почна да вади разни неща. Дрехи, няколко пръстена като за бедна жена, гривни и обеци, дълъг нож с тънко острие, начернено, освен по ръба.
— Мечът й ни чака в оазиса — каза Леоман. — Гривните си ги носеше само на лявата китка, пръстените — също на лявата ръка. — Посочи няколко каишки. — Тях си ги връзваше на дясната китка и под лакътя. — Помълча, без да откъсва свъсения си поглед от нея. — Дано само дрехите да са ти по мярка.
Тя се усмихна.
— За да се подсили измамата ли, Леоман?
Той сведе очи.
— Може да има… съпротива. Върховните магове…
— Ще подчинят каузата на волята си, ще създадат фракции в стана, а след това ще влязат в борба помежду си, за да решат кой да властва над всички. Все още не са го направили, защото не могат да решат дали Ша’ик е още жива. Но вече са подготвили терена.
— Пророчице…
— Аха, дотук поне го приемаш.
Той се поклони.
— Никой не може да отрече силата, която се е вляла в теб, но все пак…
— Все пак аз не съм отворила Свещената книга.
Той я погледна твърдо.
— Да. Не си.
