желязоковани шлемове покриваха главите им, очите им бяха оградени от грубите плочи на набузниците.
— Ти остани тук, Нил — нареди Дюйкър. — Недер, с мен, ако обичаш. — Смуши коня си и подкара напред.
Срещнаха се малко пред първите фургони и дръпнаха юздите на няколко крачки едни от други.
Дюйкър заговори пръв.
— Тези земи са на керан добрай, признати са с договор. Малазанската империя зачита своите договори. Търсим преминаване…
Жената, с очи към фургоните, го сряза на чист малазански:
— Колко?
— Събраното от всички войници на Седма — каза Дюйкър. — В имперски пари стойността е четиридесет и една хиляди сребърни джаката…
— Едногодишната заплата на цяла малазанска армия — отвърна навъсена жената. — Това не е „събрано“. Войниците ви знаят ли, че сте им откраднали заплатите, за да платите това преминаване?
Дюйкър примигна, след което каза тихо:
— Войниците настояха, почитаеми стареи. Това наистина беше събрано. Доброволно.
Тогава Недер заговори.
— От трите уикски клана плащаме допълнително: накити, готварски принадлежности, кожи, топове плъст, конски подкови, такъми и щавена кожа, и монети, плячкосани по дългия ни път от Хисар, на стойност от близо седемдесет и три хиляди сребърни джаката. Всичко доброволно.
Старицата помълча дълго, после спътникът й каза нещо на родния им език. В отговор тя поклати глава, равнодушните й пъстри очи отново се спряха на историка.
— И срещу това предложение искате преминаване за тези бежанци, за уикските кланове и за Седма.
— Не. Само за бежанците — с тази малка охрана, която виждате тук, стареи.
— Отхвърляме предложението ви.
„Лъл беше прав да се бои от този момент. Проклятие…“
— Прекалено много е — продължи старицата. — Договорът ни с императрицата е изричен.
Объркан, Дюйкър можа само да свие рамене.
— Тогава нека да е част от…
— И останалото да стигне в Ейрън, където ще се скъта без полза, докато Корболо Дом не разбие портите, и накрая да заплатите за привилегията да ви изколи.
— Тогава — каза Недер — с остатъка бихме искали да ви наемем за ескорт.
Сърцето на Дюйкър подскочи в гърдите.
— До градските порти? Много е далече. Ще ви придружим до село Балан, в началото на пътя, известен като Ейрънския път. Все пак остава една част. Срещу нея ще ви продадем храна и каквото лечение може да се окаже нужно и във възможностите на нашите конярки.
— Конярки? — попита Недер, вдигнала вежди.
Старата кимна.
Недер се усмихна.
— Уикците ще се радват да се запознаят с керан добрай.
— Е, влезте тогаз. С хората си.
Двамата обърнаха конете и препуснаха към своите. Дюйкър ги изгледа за миг, след което обърна коня си и се изправи на стремената. Далече на север, над Санимон, беше надвиснал облак прах.
— Недер, можеш ли да изпратиш посланието ми на Колтейн?
— Мога да му пратя знание. Да.
— Направи го. Кажи му: беше прав.
Чувството се надигна бавно, като от тяло, за което всички бяха повярвали, че е изстинало, всъщност труп, усещането се извиси и усили, изпълвайки въздуха и цялото пространство наоколо. Лица с изписано на тях неверие, изтръпналост, която неохотно смъква защитните си прегради. Здрачът настъпи и загърна бежанския стан на брега между две мълчания — едното на земята и на нощното небе със звездите по него като натрошено стъкло, другото — на самите хора. Сред тях се движеха навъсени керанци, чиито дарове и жестове бяха в пълно противоречие с външната им сдържаност. И където и да отидеха, при когото и да се спираха, сякаш носеха, само с докосването си, облекчение.
Седнал под същото това бляскаво нощно небе, сред гъстите треви, Дюйкър се вслушваше във виковете, прорязващи сгъстяващия се мрак, викове, които разкъсваха сърцето му. Радост, прошарена от тъмна, настръхнала болка, безсловесни писъци, неудържим плач. Някой отвън щеше да си помисли, че ужас се е промъкнал в стана, някой външен нямаше да разбере онова избавление, което слухът на историка долавяше, звуци, на които с пареща болка отвръщаше собствената му душа, а тя го караше да примигва към звездите, замъглени и кръжащи високо горе.
Радостта от избавлението все пак беше измъчена и Дюйкър добре разбираше защо, много добре разбираше какво се пресяга от север — стена от неизбежни истини. Някъде там, в мрака, се възправяше стена от човешка плът, облечена в разбита броня, която продължаваше да се опълчва на Корболо Дом, която бе изкупила и продължаваше да изкупува това спасение. Никой не можеше да избяга от това знание.
Тревите до него изшепнаха и той попита:
— Как е Колтейн?
Недер въздъхна.
— Връзката е прекъсната.
Историкът замръзна. След много дълга пауза въздъхна треперливо.
— Свършил е значи.
— Не знаем. Нил продължава да се опитва, но се боя, че в умората ни кръвната връзка е недостатъчна. Не усетихме предсмъртен вик, а почти е сигурно, че щяхме да го усетим, Дюйкър.
— Може да е пленен.
— Може би. Историк, ако Корболо Дом се появи тук утре заранта, керанците ще платят скъпо за това, че ни помогнаха. А и едва ли ще се окажат достатъчни за… за…
— Недер?
Тя отпусна глава.
— Съжалявам, не мога да запуша си ушите — може би се самозаблуждават. Дори да стигнем до Балан, до Ейрънския път, все пак до града ще остават цели три левги.
— Споделям тревогите ти. Но виж наоколо, ами, всички тези жестове на доброта, не виждаш ли? Никой от нас няма защита срещу тях.
— Много рано дойде избавлението, Дюйкър.
— Сигурно. Но проклет да съм, ако можем да направим нещо против това.
Гласове ги накараха да се обърнат. Към тях откъм лагера идваха няколко души. Съскаха яростно, увлечени в някакъв спор, който заглъхна, щом се приближиха.
Дюйкър се надигна бавно, Недер също.
— Вярвам, че не сме ви прекъснали — подвикна Нетпара.
— Бих посъветвал — отвърна историкът — Съветът да се оттегли тази нощ. Утре цял ден ни чака дълъг път и…
— И точно това — каза припряно Пулик Алар — е причината да сме тук.
— Онези от нас, които са запазили част от богатството си — обясни Нетпара, — успяха да закупят свежи коне от керанците за впряговете ни.
— Искаме да тръгнем веднага — добави Пулик. — Малката ни група, искам да кажа, и да се доберем колкото може по-бързо до Ейрън…
— Където ще поискаме най-настоятелно Върховният юмрук да изпрати сили, за да осигури охрана за останалите — завърши Нетпара.
Дюйкър зяпна двамата мъже, а после и десетината фигури зад тях.
