противника. Появата на конните уикци довърши сражението и отново настъпи време за отдих.
Юмрук Колтейн ги чакаше, застанал сам с лице към оданите на юг. Плащът му от черни пера пърхаше на вятъра и раздърпаните му краища потръпваха при всеки полъх. По хълмистите хребети в същата посока, на две хиляди крачки, се виждаха подредени конници и варварски бойни знамена на фона на светлосиньото небе.
Дюйкър се опита да влезе в кожата на Колтейн, да се домогне до мястото, обитавано в този момент от Юмрука… и потръпна в ума си. „Не. Не е слабост на въображението. Просто не мога да понеса ничие бреме — дори за миг. Всички вече сме се прибрали дълбоко в себе си, всеки от нас е сам…“
Колтейн заговори, без да се обръща.
— Племето е керан добрай… поне така са наречени на картата.
— Враждебни съседи на Ейрън — промълви Дюйкър.
При тези думи Юмрукът се обърна рязко и го изгледа навъсено.
— Винаги сме си държали на думата.
— Да, Юмрук. За яд на мнозина от гражданите на Ейрън.
Колтейн отново се загледа към далечното племе и дълго мълча.
Историкът се обърна към безименната си пехотинка и каза:
— Трябва да потърсиш лечител.
— Още мога да държа щит…
— Не се съмнявам. Но рискът на професията…
Очите й се разшириха и Дюйкър онемя, обля го вълната на съжалението. Извърна очи от нея. „Какъв глупак си, старче.“
— Капитан Лъл — каза Колтейн.
— Юмрук?
Уикецът бавно се обърна към Дюйкър.
— Давам ви Нил и Недер, и бойци от трите клана. Капитане, командир Бълт уведомил ли е ранените?
— Да, сър. Те ви отказват.
Кожата около очите на Колтейн се изопна, но той кимна замислено.
— Както и ефрейтор Лист — продължи Лъл; гледаше към Дюйкър.
— Признавам — въздъхна Юмрукът, — че тези, които избрах от своите хора, никак не са доволни — но ще се подчинят на бойния си водач. Историко, ще командвате, както намерите за добре. Отговорността ви обаче е изключително голяма. Отведете бежанците в Ейрън.
„Ето, че стигнахме и до това.“
— Юмрук…
— Вие сте малазанец — прекъсна го Колтейн. — Изпълнете предписаните заповеди…
— А ако сме предадени?
Уикецът отвърна с усмивка.
— Тогава всички отиваме при Гуглата. Тук и вкупом. Ако всичко това трябва да свърши, нека да бъде както подобава.
— Дръжте се, колкото можете — прошепна Дюйкър. — Ще одера лицето на Пормквал, ако трябва, и ще дам заповедта през неговите уста…
— Върховния юмрук го оставете на императрицата… и на нейната адюнкта.
Историкът посегна към стъкленото шишенце на врата си. Колтейн поклати глава.
— Този разказ е ваш, историко, и точно в този момент няма по-важен човек от вас. И ако един ден видите Дужек, кажете му следното: не имперските войници са това, което не може да си позволи да изгуби императрицата. А паметта за тях.
Към тях яздеха уикски бойци, повели със себе си резервни коне — сред тях и конят на Дюйкър. Зад конниците от облаците прах се появиха първите фургони на бежанците, а леко встрани стояха на място още три фургона, пазени — както видя Дюйкър — от Нил и Недер.
Историкът вдиша дълбоко.
— За ефрейтор Лист…
— Не може да бъде склонен — прекъсна го капитан Лъл. — Помоли да ти предам думите му за сбогом, Дюйкър. Струва ми се, че измърмори нещо за призрак, кацнал на рамото му, каквото и да значи това, а после каза: „Предайте на историка, че аз намерих своята война“.
При тези думи Колтейн извърна очи, сякаш го бяха жегнали там, където никакви други думи не бяха успявали.
— Капитане, предайте на ротите: атакуваме след час.
„Атака. Дъх на Гуглата!“ Дюйкър се почувства някак странно в тялото си. Ръцете му бяха натежали като оловни буци, сякаш въпросът какво да направи със собствената си плът и кости — какво да направи в следващия момент — го бе довел до криза.
Сепна го гласът на Лъл.
— Историк, конят ви е тук.
Дюйкър издиша треперливо. Обърна се към капитана и поклати бавно глава.
— Историк? Не, може би след седмица ще се върна в кожата си на историк. Но в този момент, и за това, което предстои… — Поклати отново глава. — Не знам как трябва да бъда наричан сега. — Усмихна се. — Мисля, че „старче“ е достатъчно…
Усмивката му сякаш потресе Лъл. Капитанът се обърна към Колтейн.
— Юмрук, този човек чувства, че си няма звание. Избра си „старче“.
— Лош избор — изръмжа Юмрукът. — Старците са мъдри — не са глупци. — Изгледа навъсено Дюйкър. — Между познатите ти тук няма нито един, който би се затруднил да каже кой си и какво си. Ние те познаваме като войник. Това звание обижда ли ви, сър?
Дюйкър присви очи.
— Не. Поне не мисля така.
— Поведете бежанците и ги спасете, войник.
— Слушам, Юмрук.
— Имам нещо за теб, Дюйкър — обади се безименната пехотинка.
— Какво? Тук? — изсумтя Лъл.
Тя му подаде някаква увита дрипа.
— Изчакай, преди да прочетеш написаното тук. Моля те.
Той можа само да кимне и пъхна дрипата под колана си. Погледна тримата пред себе си и съжали, че ги няма Бълт и Лист, но все едно, нагласени сбогувания нямаше да има, нямаше да я има утехата на ролите, в които да се скриеш. Като всичко останало, моментът беше объркан, неловък и непълен.
— Хайде, взимай си крантата — подкани го Лъл. — И стой откъм сляпата страна на Гуглата, приятелю.
— Пожелавам същото и на вас. На всички ви.
Колтейн изсъска и се извърна на север, оголил зъби.
— Няма шанс за това, Дюйкър. Решили сме да изсечем кървава диря… чак до гърлото на оня кучи син.
С Нил и Недер от двете му страни, Дюйкър подкара в челото на бежанския керван, право към племето на хълмовете. Уикските конни съгледвачи и онези, които пазеха някои от фургоните, бяха млади — все момчета и момичета. Гневът им, че ги отпращат далече от клановете, се долавяше като надвиснала буря.
„И въпреки всичко, ако се окаже, че Колтейн е сбъркал, те ще стиснат оръжията си още веднъж… за последен път.“
— Двама конници — каза Нил.
— Добър знак — изпъшка Дюйкър и примижа към двамата керанци, приближаващи в тръс към тях. И двамата бяха стари, мъж и жена, и двамата мършави и сбръчкани, кожата на лицата им беше със същия цвят като еленовите кожи, с които бяха облечени. Криви мечове висяха на левите им хълбоци и
