чист терен. Отпусна разтрепераните си ръце, изплю кръвта от устата си и бавно вдигна глава.
Масата на бежанците се придвижваше пред него в бавна процесия. Покрити с прах, стотици лица се извръщаха към него да видят тънкия кордон на пехотата зад гърба му — единственото, което вече оставаше между тях и кървавата касапница — а кордонът се огъваше и изтъняваше с всяка изтекла минута. Лицата бяха безизразни, хората бяха стигнали до онова състояние, в което вече няма мисъл, нито чувство. Превърнали се бяха в част от приливна вълна, където отливът е невъзможен, където да се отделиш от напора на вълната означава гибел, и затова напираха и напираха напред, стиснали в прегръдките си последното и най-скъпо от всичко, което бяха притежавали в своя живот: децата си.
Двама души се приближиха към Дюйкър откъм авангарда на бежанския поток. Историкът ги зяпна със замъглени очи, чувстваше, че би трябвало да ги познава — но всяко лице, което виждаше, се бе превърнало в лице на непознат.
— Историко!
Гласът го измъкна от унеса. Разцепената уста го жегна, когато я отвори, за да отвърне:
— Капитан Лъл.
Подадоха му стомна. Дюйкър прибра разтреперан меча в ножницата и пое плетената тръстика с глинения съд вътре. Студената вода изпълни устата му с болка, но той я пренебрегна и отпи дълбоко.
— Стигнахме равнината Гелеен, старче — каза Лъл.
Другият човек с капитана се оказа безименната пехотинка на Дюйкър. Тя залитна на място и историкът видя ужасната рана на лявото й рамо — върхът на пика се беше хлъзнал над щита й. Откъснатите брънки от ризницата й проблясваха в зейналата дупка.
Погледите им се срещнаха. Дюйкър не зърна дори капчица живот в тези доскоро красиви светлосиви очи, но тревогата, която го връхлетя, бе не от видяното, а от това, че самият той не се стъписа, от ужасяващата липса на каквото и да било чувство — дори на отчаяние.
— Колтейн те вика — каза Лъл.
— Значи диша още, а?
— Да.
— Сигурно му трябва това. — Дюйкър измъкна малкото стъклено шишенце на златната верижка. — Дръж…
— Не — отвърна намръщено Лъл. — Иска теб, историко. Натъкнали сме се на някакво племе от Санит Одан — засега само гледат отстрани.
— Тук бунтът май не е чак толкова сигурна работа — промърмори Дюйкър.
Шумовете от битката по фланга затихнаха. Поредната пауза, поредните няколко кратки мига на отдих, през които да си поемат дъх, да се оправят броните, да се превържат раните.
Капитанът махна с ръка и тримата тръгнаха покрай бежанската колона.
— Та кое племе, викаш? — попита след малко историкът. — И по-важното, какво общо може да има то с мен?
— Юмрукът е взел решение — каза Лъл.
Нещо в думите му смрази Дюйкър. Помисли дали да не попита какво решение, но се отказа. Подробностите около въпросното решение си бяха на Колтейн. „Този човек води армия, отказваща да умре. От трийсет часа не сме загубили нито един бежанец от вражеска ръка. Пет хиляди войници… плюещи в лицата на всички богове…“
— Какво знаеш за племената близо до града? — попита Лъл.
— Никак не обичат Ейрън — каза Дюйкър.
— По-лошо ли е за тях под властта на Империята?
Историкът изсумтя, разбрал насоката на въпросите му.
— Не, по-добре. Малазанската империя проявява разбиране към интересите на граничните земи, към това, че нуждите им са по-различни от населението във вътрешността — огромни територии на Империята си остават, в края на краищата, номадски, а данъкът, който им се налага, не е никак тежък. Нещо повече, за преминаването през племенните земи винаги се плаща щедро и изрядно. Колтейн би трябвало да знае това много добре, капитане.
— Предполагам, че го знае — аз съм този, който трябва да бъде убеден.
Дюйкър се обърна към бежанците вляво от тях, огледа точещите се редици лица, млади и стари, под неизменния прашен саван. Мисълта закръжи в главата му, надмогвайки плена на умората, и Дюйкър усети как самият той залита на ръба, отвъд който — вече можеше съвсем ясно да го разбере — оставаше единствено отчаяният залог на Колтейн.
„Юмрукът е взел решение.“
„А офицерите му се дърпат, тръпнат и се свиват, уплашени пред несигурността. Дали Колтейн се е поддал на отчаянието? Или просто разбира всичко прекалено добре?“
„Пет хиляди войници…“
— Какво мога да ти кажа, Лъл? — попита Дюйкър.
— Че друг избор няма.
— На това можеш да си отговориш сам.
— Не смея. — Обезобразеното му лице се изкриви в гримаса, здравото му око се присви в гнездото от бръчки. — Заради децата е, нали разбираш. Това им остана само — последното, което им остана, Дюйкър…
Рязкото кимване на историка му спести необходимостта да каже нещо повече — набързо подарена милост. Беше видял тези лица, беше ги огледал внимателно — сякаш, беше си помислил по едно време, търсеше сред тях младостта, която им е присъща, свободата и невинността — но не това беше търсил всъщност, нито го беше намерил. Лъл го беше довел до самата дума. Проста, непроменима, и до този момент — светая светих.
„Пет хиляди войници ще дадат живота си за това. Но дали е само някаква романтична глупост — държа ли на всяка цена да намеря разбиране сред тези прости войници? Наистина ли е толкова просто нещо един войник — просто, в смисъл че притежава своя безопасен, прагматичен начин да гледа на света и на своето място в него? И дали една такава гледна точка изключва дълбокото осъзнаване, което вече вярвам, че съществува у тези пребити, изнурени мъже и жени?“
Погледът му се извърна към безименната пехотинка и невероятните й очи го срещнаха, сякаш го бяха очаквали — мислите му, съмненията и страховете му — да се обърне, да я потърси.
Тя сви рамене.
— Толкова ли сме слепи, че да не можем да го видим, Дюйкър? Ние браним тяхното достойнство. Ето това е. Съвсем просто. Нещо повече, в това е силата ни. Това ли искаше да чуеш?
„Ще го приема този дребен укор. Никога не подценявай един войник.“
Самият Санимон представляваше селищна могила — хълм с плоско било, с ширина около половин миля и над трийсет разтега височина, с голо, пометено от ветровете каменисто плато. Точно на юг от него, в Санит Одан, накъдето в момента пълзеше Веригата, от времената, когато могилата е била процъфтяващ град, бяха останали два издигнати над терена древни пътя. И двата се изпъваха като копия върху солидните си основи от дялан камък; единият на изток — вече отдавна неизползван, тъй като водеше до друга селищна могила сред голи като кости хълмове и само дотам — се наричаше Пайнесан’м. Другият, Санидже’м, се протягаше на югоизток и все още осигуряваше удобно трасе към вътрешното море Клейтар. На височина петнайсет разтега над околния терен двата пътя се бяха превърнали във високи каменни диги през мочурливите степи.
Кланът на Враната на Колтейн беше заел командни позиции на Санидже’м близо до могилата, все едно че беше крепостна стена. Южната третина на самия Санимон сега представляваше укрепление на уикците, с воини и стрелци от клановете на Мармота и Невестулката. Когато бежанците бяха подкарани покрай източния ръб на Санимон, високият стръмен бряг на могилата премахна необходимостта от защитен кордон от тази страна. Придвижени бяха части, които да подкрепят ариергарда и източния фланг. Силите на Корболо Дом, вкопчили се в непрекъсната битка с двата елемента на колоната, отново останаха с разкървавени носове. Седма представляваше внушителна гледка, въпреки смаления си брой; част от войниците стояха твърдо на позициите си без видими рани, други ревяха от болка, без да спират да секат
