— Ако може да се разчита на паметта на Танцьора, порталът ни очаква.
— Маппо? Ще дойдеш ли с нас? — попита Фидлър.
— Да, макар и не до края — стига да допуснем, че човек може да излезе от този Лабиринт, когато поиска…
— Сериозно допускане.
Треллът само сви рамене.
— А ти, Искарал Пъст?
— О, да. Разбира се, как не? Защо пък не, защо не? Да се върна през ония корени? Безумие! Искарал Пъст е всичко друго, но не и безумец, както всички знаете много добре. Да, да, да, ще ви придружа, разбира се… и тихичко добавям, само на себе си: може пък тепърва да се появи някаква възможност за коварство! За измяна! На какво? На кого? Има ли значение? Не целта носи удоволствие, а пътят, предприет за постигането й!
Фидлър се взря в присвитите очи на Крокъс и каза:
— Дръж го под око.
— Естествено — отвърна младежът.
Сапьорът погледна Моби. Познайникът беше клекнал до вратата и кротичко си играеше с опашката си.
— Как се сбогува човек с един бок’арал?
— С ритник по задника, как иначе! — подхвърли Пъст.
— Що не опиташ с този? — подкани го Фидлър.
Върховният жрец се намръщи, но не помръдна.
— Той беше там, докато минавахме през бурите, нали? — каза Крокъс и пристъпи към дребничкото сбръчкано същество. — Помните ли всички битки, които останаха невидими за нас? Той ни е защитавал… през цялото време.
— Да — промълви сапьорът.
— Със задни мисли! — изсъска Пъст.
— Но все пак ни защитаваше.
— Богове, та той е самотен! — Крокъс вдигна бок’арала и го прегърна. И заплака открито, без да се свени.
Фидлър примигна смутено, навъси се и огледа стъпалата.
— Няма смисъл да се опитваш да го изведеш навън, Крокъс.
— Ще намеря начин да го навестявам — прошепна младежът.
— Помисли, Крокъс — каза Апсалар. — Та той явно е доволен. Колкото до това дали ще е сам, откъде си сигурен, че ще е така? Все пак има и други Къщи, други пазачи…
Момъкът кимна и бавно пусна познайника си на пода.
— Дано поне да няма грънци наоколо.
— Какво?
Крокъс се усмихна.
— На Моби никога не му е вървяло с грънците, или по-скоро обратното. — Погали с ръка плоското плешиво теме на съществото и се надигна. — Да тръгваме.
Бок’аралът изчака, докато всички се качиха по стълбите. След миг горе се мярна петното на нощния мрак и те се скриха от погледа му. Съществото се вслуша, килна главичка, но отгоре вече не се чуваше нито звук.
Моби поседя още няколко минути неподвижно, като подръпваше разсеяно опашката си, после се обърна, заситни назад по коридора и спря пред желязната броня.
Масивният затворен шлем се открехна с леко проскърцване и се чу хриплив глас:
— Радвам съм, че самотата ми свърши, дребосъко. Треморлор те приветства с цялото си сърце… нищо, че малко оцапа пода.
Пръст и чакъл заплющяха като градушка по щита на Дюйкър, когато уикският конник рухна на земята, претърколи се и спря в краката на историка. Беше още почти юноша и изглеждаше почти смирен, затворил очи като в кротък сън. Но сънищата за него бяха свършили.
Дюйкър прекрачи тялото и остана за миг сред прахта, вдигната от него. Късият меч в дясната му ръка беше лъснал от кръв.
Конниците се въртяха в разораното от копита пространство пред историка. Стрели хвърчаха между тях и избръмчаваха като стършели във въздуха. Той завъртя рязко щита си, за да посрещне една от тях, полетяла право към лицето му, изпъшка от тежкия удар, при който обшитият с кожа ръб се натресе в устата и брадичката му, и изплю кръв.
Тарксианската конница беше пробила и съвсем скоро щеше да откъсне няколкото останали отделения от ескадрона. Контраатаката на Врана беше дивашки свирепа, но с цената на много жертви. Най-лошото беше, разбра Дюйкър, докато уморено пристъпваше напред, че като нищо щеше да завърши с провал.
Пехотните взводове се бяха разцепили на четири групи — само една от които по-значителна — и сега се мъчеха да се съберат. По-малко от двайсетина конници на Враната все още се биеха, всеки обкръжен от тарксиани с широки криви тълвари. Накъдето и да обърнеше очи, по земята се гърчеха и стенеха хора и цвилеха и подритваха в предсмъртна агония коне.
Задницата на някакъв кон за малко щеше да го събори. Дюйкър се приведе и заби върха на късия меч в облеченото в кожа тарксианско бедро. Леката броня устоя за миг, после върхът разкъса плътта, потъна дълбоко и изстърга в костта. Историкът извъртя меча.
Тълварът изсвистя и се заби здраво в щита му. Дюйкър приклекна, издърпа заклещеното оръжие, после яростно закълца крака на врага, докато конят не отстъпи и не отнесе ездача си извън обсега му.
Дюйкър примига да махне потта и разкаляната прах и отново запристъпва напред, към най-голямата група пехотинци.
Бяха минали три дни от битката в долината Санимон и кървавия дар, поднесен им от племето хундрил. Неочакваните им съюзници бяха довършили сражението, като бяха подгонили останките на съперничещите им племена в часовете на нощта, преди да се измъкнат, вероятно към земите си. Оттогава не се бяха появявали повече.
Нанесеният от тях погром беше довел Корболо Дом до бяс — това поне бе повече от ясно, — защото атаките вече бяха непрекъснати, несекваща битка вече от над четиридесет часа, без никакъв изглед, че скоро ще спре.
Обезкървената до смърт Кучешка верига понасяше удар след удар, от фланговете, откъм тила, понякога — от две или три посоки едновременно. Това, което не постигаха в своята ярост мечовете, пиките и стрелите, го довършваше изтощението. Войниците просто капеха по земята, многобройните рани изцеждаха последните им сили. Спираха сърца, кръвоносни жили се пръскаха и разцъфваха в черни отоци, все едно че чума беше плъзнала сред воинските редици.
Сцените, на които Дюйкър ставаше свидетел, надминаваха всякакъв ужас, всякаква способност на ума и на духа да ги възприеме.
Успя да се добере до пехотата точно когато останалите групи съумяха да се съберат и свържат; завъртяха се в настръхнало от мечове „колело“, на което нито един кон — колкото и добре обучен да беше — не можеше да се противопостави.
В средата на пръстена един мечоносец започна да удря с меча по щита си и да реве с цяло гърло. Колелото се въртеше, всеки войник пристъпваше в ритъма, завъртане, изместване по терена, ново завъртане, бавно връщане към мястото, където останалата част от пехотата продължаваше да удържа западния фланг на Веригата.
Дюйкър се движеше с тях, превърнал се в част от външния кръг, и нанасяше убийствени удари по всеки ранен вражески войник, през който прегазеше колелото. С тях се придвижваха и петима конници на Врана. Бяха последните оцелели от контраатаката и двама от тях не можеха да се бият.
След няколко мига колелото стигна до предната линия, разсипа се и се вля в нея. Уикците забиха шпори в хълбоците на конете и препуснаха на юг. Дюйкър се запровира назад през редиците, докато не излезе на
