Дюйкър изруга и препусна покрай напиращите по пътя окаяници.
— Видели са града! — зарева той. — Още малко! Напред!
От някакво скрито, неочаквано място, в отговор на думите му изригна нов прилив на енергия. Той усети, а след миг видя и с очите си, как през бежанците пробяга вълна, крачките им, макар и съвсем малко, се ускориха, от очакване — и от страх. Историкът се извърна в седлото си.
Облакът беше надвиснал над острите като конуси могили. Доста по-близо, но все още имаха шанс.
— Недер! Има ли войници по стените на Ейрън?
— Да. Задръстени са, човек до човек…
— Портите?
— Затворени са.
— Колко още има дотам?
— Хиляда крачки… хората вече тичат…
„Какво им става, в името на Гуглата?“
Зяпна отново прашния облак.
— Кълна се в копитото на Финир! Недер, взимай уикците — препускайте към Ейрън?
— А ти?
— Гуглата да ме вземе мен, проклета да си! Тръгвай! Децата спаси!
Тя се поколеба за миг, после извърна коня.
— Вие тримата! — изрева той на тримата млади уикци. — С мен!
Подкараха уморените си коне покрай залитащите и напиращи напред бежанци.
Керванът се беше проточил, по-чевръстите дърпаха все по-напред и напред. Старите взеха да изостават около историка, всяка тяхна крачка беше мъка и изтезание. Мнозина просто спираха и сядаха на пътя, за да дочакат неизбежното. Дюйкър им крещеше, заплашваше ги, но полза нямаше. Видя някакво дете, на не повече от годинка и половина, щапукаше изгубено и само сред отчаяната тълпа, протегнало ръчички напред, със сухи очи и ужасно смълчано.
Дюйкър подкара покрай него, наведе се от седлото и го вдигна с една ръка. Ръчичките се впиха в ризницата му.
Вече само последният ред могили отделяше него и края на кервана от преследващата ги армия.
Бягът не се беше забавил и това бе единственото доказателство, че портите поне се бяха отворили, за да пропуснат бежанците. „Освен ако не се пръскат в паническа безнадеждна вълна около стената… но не, това би било измяна, надвишаваща всякакви граници на здравия разум…“
И ето, че вече успя да види Ейрън, само на хиляда крачки напред. Северната порта, оградена от яките кули, гладки на три четвърти от височината си — последната, най-долната четвъртина представляваше кипнала маса от човешки фигури, напиращи, бутащи се напред, газещи едни връз други в паника. Напливът беше неудържим. Като гигантска паст, Ейрън поглъщаше бежанците. Уикците яздеха от двете страни и отчаяно се мъчеха да удържат човешката река, а Дюйкър вече съзираше сред тях войници в униформата на ейрънския гарнизон, излезли да помогнат.
„А самата армия? Къде е армията на Върховния юмрук?“
Стояха по стените. Гледаха. Плътни редици. Бутаха се по цялата дължина на северната стена, за да могат да видят по-добре. Богато облечени особи бяха заели платформите на кулите от двете страни на портата и гледаха безучастно измършавялата, отчаяна и крещяща тълпа, напираща към входа на града.
Изведнъж сред последните все още движещи се бежанци се появиха стражи на градския гарнизон. Войници с мрачни лица вдигаха нападалите покрай пътя хора и почти ги влачеха към портите. Зърна на гърдите на един от стражите капитански знак и подкара към него.
— Ти! Вземи това дете!
Мъжът пое смълчаното ококорено прощъпулниче от прегръдката му и попита:
— Вие ли сте Дюйкър?
— Да.
— Трябва да се явите за доклад при Върховния юмрук веднага, сър — ето там, при лявата кула…
— Кучият му син ще трябва да почака — изръмжа Дюйкър. — Първо искам да се уверя, че и последният проклет бежанец е прибран! Бегом, капитане. Но ми кажете името си — че майката или бащата на това дете може все още да са живи.
— Кенеб, сър. И ще се погрижа за момиченцето, заклевам се. — Мъжът се поколеба, освободи едната си ръка и стисна китката на Дюйкър. — Сър…
— Какво?
— Съжалявам… сър.
— Вашият дълг е към града, който сте се заклели да браните, капитане…
— Знам, сър, но войниците по стените, сър… е, те са толкова близо, колкото им се позволи, ако ме разбирате. И никак не са доволни от това.
— Не са само те. Хайде, тичайте, капитан Кенеб.
Дюйкър остана последен. Когато портата най-сетне се опразни, нито един все още дишащ бежанец не беше останал извън стените, освен онези, които виждаше назад по пътя, насядали по камъните и неспособни да помръднат повече. Вдишваха последните си глътки въздух. Твърде далече бяха, за да ги приберат, а беше ясно, че войниците на Ейрън са получили изрична заповед докъде извън портите им е позволено да излязат.
На трийсет крачки от портата, с редицата стражи, запушили зева и загледани в очакване към него, Дюйкър за последен път обърна коня си назад. И зарея поглед на север, първо към прашния облак, който вече се вдигаше над последната, най-голямата могила, а сетне и отвъд него, към бляскавото златисто копие на Вихъра. Вътрешният му взор го отведе още по-натам, на североизток, отвъд реките, отвъд равнините и степите, към един град на друг морски бряг. Но усилието не му донесе почти нищо. Твърде много беше, за да го обхване умът, твърде бързо бе дошъл краят на това необикновено, изпепеляващо душата пътуване.
„Верига от трупове, дълга стотици левги. Не, всичко това е непосилно. За мен и за всички нас…“
Обърна коня и изгледа с присвити очи зейналата порта и струпаните пред нея стражи. Те се разделиха да му отворят път. Дюйкър заби пети в хълбоците на коня.
Не погледна към войниците по стената дори когато победоносният вик изригна от тях като изтръгнал се от веригите си звяр.
Над голите хълмове на безшумни вълни плуваха сенки. Лъскавото око на Апт огледа още за миг хоризонта. После издължената й демонска глава се наведе и погледна момченцето, свило се до предния й крайник.
То също се взираше в зловещия пейзаж на владението на Сянка и единственото му многостенно око проблясваше под изпъкналата кост на челото.
След дълго мълчание детето вдигна глава и срещна погледа й.
— Мамо? Това ли е вкъщи?
На десетина крачки от тях нечий глас проговори:
— Колегата ми винаги подценява естествените обитатели на това владение. А, ето го и детето.
Момчето се обърна и се загледа във високия облечен в черно мъж, който се приближаваше към тях.
— Аптория — продължи непознатият, — щедрият ти жест с превращението на това дете, колкото и добронамерен да е, само ще нарани душата му в бъдеще.
В отговор Апт цъкна два-три пъти и изсъска.
— Да, но резултатът е обратен, мадам — каза мъжът. — Поне засега той не е нито едното, нито другото.
Демонът отново му отвърна нещо.
Мъжът килна глава, изгледа я продължително и се усмихна криво.
— Доста самонадеяно от твоя страна. — Погледът му се спря на момчето. — Е, добре. — Наведе се към него. — Здравей.
