— Къде е Тъмлит?
— Уви, той се разболя преди три дни и вече не е между живите. Всички скърбим дълбоко за кончината му.
„Не се съмнявам.“
— Предложението ви звучи разумно. Но се отхвърля.
— Но…
— Нетпара, ако тръгнете сега, ще предизвикате паника, а това никой от нас не може да позволи. Не, вие ще продължите с всички останали и се задоволете с това, че ще бъдете първите, които ще преминат под градските порти в челото на кервана.
— Това е наглост!
— Махнете се от очите ми, Нетпара, преди да съм довършил онова, което започнах при брода на Ватар.
— О, и за миг не си помисляйте, че съм го забравил, историко!
— Още една причина да отхвърля предложението ви. Върнете се при впряговете си, поспете. Утре ни чака тежък път.
— Повече от сигурно! — изсъска Пулик. — Корболо Дом едва ли е приключил с нас! След като Колтейн вече е мъртъв и с него — цялата му армия, какво, да поверим живота си на тези миризливи номади ли? И къде свършва ескортът им? На три левги от Ейрън! Водиш всички ни на сигурна смърт!
— Да — изръмжа Дюйкър. — Всички или никой. Няма какво да говорим повече. Напуснете.
— Охо, че да не би да си прероденото Уикско псе, или какво? — Той посегна към рапирата на колана си. — Призовавам те на дуел…
Мечът на историка изсвистя като мълния и плоското му издрънча в темето на Пулик Алар. Благородникът рухна на тревата в несвяст.
— Прероденият Колтейн? — прошепна Дюйкър. — Не. Само един войник.
Недер заговори, с очи, взрени в отпуснатото тяло.
— Съветът ви ще трябва да плати доста скъпо, за да се изцери това, Нетпара.
— Май трябваше да ударя по-силно и да ви спестя харча — измърмори Дюйкър. — Махнете се от очите ми. Всички.
Съветът се оттегли — отнесоха падналия си говорител.
— Недер, предай на уикците да ги държат под око.
— Да, сър.
Село Балан представляваше мизерна купчина ниски кирпичени къщи, с може би около четиридесет жители, всичките избягали преди няколко дни. Единствената постройка, която изглеждаше на повече от сто години, беше малазанската сводеста порта, бележеща началото на Ейрънския път — широко, издигнато над терена военно шосе, построено по заповед на Дасем Ълтър в първите години след завоеванието.
От двете страни на пътя минаваха дълбоки ровове, а отвъд тях бяха високите, плоски отгоре земни насипи, на които, изпънати по протежение на всичките десет мили, растяха стройни редици високи кедри, докарани от Гелеен на Клейтарското море.
Керанската старица, която вече бе разговаряла с тях, дойде при Дюйкър и двамата млади магьосници на широкия площад пред портата на Пътя.
— Беше ни платено и всички споразумения между нас бяха зачетени.
— Благодаря ви, мъдра.
Старицата сви рамене.
— Най-обикновена сделка, войниче. Думи на благодарност не са нужни.
— Вярно. Не са, но все пак ви ги поднасям.
— В такъв случай, приемам ги с уважение.
— Императрицата ще чуе за това, мъдра. Ще й се разкаже с най-почтителни думи.
Твърдият й поглед пробяга настрани. Старата се поколеба, след което отвърна:
— Войниче, от север се приближава голяма сила — ариергардът ни е видял прахта. Идват бързо.
— Аха. Разбирам.
— Може би някои от вас ще успеят.
— Ще се опитаме и повече. Ако можем.
— Войник?
— Да, мъдра?
— Сигурен ли си, че портите на Ейрън ще се отворят за вас?
Дюйкър й отвърна с хриплив смях.
— Мисля, че ще се безпокоя за това, щом стигна до тях.
— В това има мъдрост. — Старицата кимна и стисна юздите. — На добър час, войниче.
— Сбогом.
Воините на керан добрай ги оставиха — задача, която отне не повече от пет минути, с фургоните под тежкия ескорт. Дюйкър изгледа каквото можеше да види от мястото си от бежанския керван, смазал с присъствието си разпърпаните граници на селцето.
Наложи им тежка, изнурителна скорост, през деня и през нощта, само с малки паузи за отдих, и всички го разбраха, до последния човек — спасението щеше да е сигурно едва когато стигнат масивните крепостни стени на Ейрън.
„Три левги ни остават — до съмване ще сме ги взели. Всяка левга, с която ги тласкам до изнемога, забавя онези, които са назад. Но имам ли друг избор?“
— Нил, кажи на уикците — до залез-слънце искам целият този керван да мине през портата. Воините ви да използват всички възможни средства, за да постигнем това, само без убийства и осакатявания. Бежанците може да са забравили ужаса си от вас — припомнете им го.
— Имаме само тридесет бойци — напомни му Недер. — И са млади при това…
— Млади, но яростни. Е, ще им предложим отдушник.
Ейрънският път пооблекчи усилията им, поне в първата си третина, известна с името „Рампата“, тъй като представляваше полегат склон към равнината, на която бе разположен градът. На изток покрай тях се редяха конусообразни хълмове и щеше да е така до около хиляда крачки от северната стена на Ейрън. Хълмовете не бяха с естествен произход: бяха масови гробове, десетки и десетки, заради едно ненужно избиване на градските жители от Т’лан Имасс по времето на Келанвед. Хълмът най-близо до Ейрън беше един от най-големите, побрал под пръстта си телата на властните фамилии и на Святия закрилник и Фалах’дан.
Дюйкър остави на Нил да води и отиде най-отзад, където Недер и трима уикци деряха гърлата си в усилието да накарат най-изтощените и слабите да побързат. Задачата беше съсипваща и трябваше да подминат не едно тяло, рухнало безсилно от умора. Нямаше време за погребения, а и оцелелите нямаха и сила да ги понесат.
От север и леко от изток гъстите облаци прах се приближаваха.
— Не държат пътя — ахна Недер. — Идат през равнината… бавно, много по-бавно…
— Но на картата пътят е по-кратък — каза Дюйкър.
— Хълмовете не са отбелязани, нали?
— Неимперските карти го показват като равнина.
— Корболо би трябвало да има малазански…
— Изглежда, че няма… и това би могло да ни спаси, момиче…
Но сам долови фалша в думите си. Врагът беше твърде близо — едва на една трета левга. Дори и с гробните могили, конните части можеха да покрият разстоянието само за около час.
Откъм авангарда до ушите им стигнаха слаби бойни викове на уикци.
— Видели са Ейрън — каза Недер. — Нил ми го показва през очите си…
— Портите?
Тя се намръщи.
— Затворени са.
