Двамата се обърнаха и видяха Геслер — стоеше срещу момичето. Тя продължи.
— Нещо повече, той е проклятието на собствения си бог. Или на вашия, по-скоро. Пазете се от отлъчени жреци. Ще трябва да отправяте сами молитвите си към Финир, момчета, а бих ви посъветвала да се молите. Много.
Бившият жрец въздъхна и отново извърна глава към Кълп.
— Ти си отвори Лабиринта, за да ме видиш. Какво видя?
Кълп се намръщи.
— Сетих се за предишните ти думи. — Помълча. — Видях — продължи след малко — дете, което влачи след себе си Хрътка, голяма колкото проклета от Гуглата планина. С едната си ръка.
Лицето на Хеборик се стегна.
— А в другата какво имаше?
— Извинявай — рече Кълп. — Тук отговорът не е лесен.
— Няма да питам повече…
— Ако можеш.
Хеборик кимна.
Кълп му прошепна:
— Геслер ако разбере…
— Ще ме накълца.
— Жестоко.
— Мисля, че се разбрахме — каза с плаха усмивка Хеборик.
— Не съвсем, но ще го оставя да отлежи засега.
Бившият жрец му благодари с мълчаливо кимване.
— Ти ли си избра тая компания тук, Хеборик? — попита Кълп, като посочи с поглед Баудин и Фелисин.
— Да. Повече или по-малко. Трудно е да се повярва, нали?
— Ела да се поразходим по брега — каза магът и закрачи. Татуираният го последва. — Разкажи ми за тях — каза Кълп, след като се поотдалечиха.
Хеборик въздъхна.
— За да оцелееш в рудниците, трябва да правиш компромиси. А онова, което един смята за най-ценно, за друг е първото, което ще продаде. Евтино. Е, това са те засега. Което бяха… — Сви рамене.
— Вярваш ли им?
Хеборик се усмихна.
— А ти вярваш ли на мен, Кълп? Знам, твърде рано е, за да се отговори на това. Въпросът ти не е лесен. Вярвам, че Баудин ще работи за нас, докато има интерес да го прави.
— А момичето?
Старецът помисли дълго, преди да отвърне.
— Не.
„Не го очаквах. Това уж трябваше да е по-леката част.“
— Ясно.
— А твоите спътници? Тези глупави мъже с глупавия им култ?
— Твърде резки думи за един жрец на Финир.
— Отлъчен жрец. Момичето каза истината. Душата ми си е моя, не е на Финир. Върнах си я.
— Не знаех, че е възможно.
— Може и да не е. Моля те, повече не мога да вървя. Пътуването ни беше… трудно.
„Не си само ти, старче.“
Докато се връщаха при останалите, не си проговориха повече. Покрай целия хаос около пътуването Кълп беше очаквал, че поне тази част от плана ще се окаже сравнително проста. Щяха да стигнат до брега. Щяха да заварят приятеля на Дюйкър да ги чака… или пък не. Щеше да надвие лошите си предчувствия веднага щом историкът дойдеше при него и го помолеше за помощ. „Идиот!“ Е, щеше да ги отведе от този проклет остров, да ги остави на континента и толкова. Това бе всичко, за което го бяха помолили.
Слънцето се издигаше, магическият щорм над морето се отдръпваше от брега, за да закипи отново черен и раздран сред проливите.
От „Рипат“ бяха донесли храна. Хеборик седна при двамата си спътници и тримата започнаха да се хранят мълчаливо. Кълп отиде при Геслер, който пазеше двамата си заспали войници — и тримата бяха под опънатото на четири кола моряшко платно.
Нашареното с белези лице на ефрейтора се кривна в насмешлива усмивка.
— Шега на Финир беше това.
Кълп седна до ефрейтора.
— Радвам се, че ти е весело.
— Хуморът на бога Глиган не е никак смешен, магьоснико. Странно обаче, бих могъл да се закълна, че Господарят на лятото е бил… тук. Като врана, кацнала на рамото на оня жрец.
— Усещал ли си преди докосването на Финир, Геслер?
Мъжът поклати глава.
— Такива дарове мене не ме спохождат. Никога. Просто чувство, нищо повече.
— Още ли го имаш?
— Не мисля. Не знам. Все едно.
— Как е Трут?
— Тежко го прие. Да срещнеш жрец на Финир, който ти отрича всичко. Ще се оправи той — двамата със Сторми се грижим за него. Сега е твой ред да отговориш на няколко въпроса. Как ще се доберем обратно до континента? Оня проклет вещер още е там, нали?
— Жрецът ще ни преведе.
— Как?
— Трябва да ти го обяснявам дълго, ефрейторе, а в момента за нищо друго не мога да помисля, освен за сън. Ще поема следващата смяна. — Стана и отиде да потърси малко сянка и за себе си.
Фелисин гледаше как магът си опъна навес, след което се шмугна под него да спи. После погледна войниците и я обля вълна на презрително тържество. „Поклонници на Финир! Смешно! Богът Глиган и нищо друго между двете уши. Ей, глупаци такива, Финир е тук някъде, свил се е в света на смъртните. Узрял за острото копие на някой ловец. Видяхме му копитото. Можете да благодарите на ей оня дъртак за това. Благодарете му, както намерите за добре.“
Баудин беше слязъл до водата да се измие. Сега се връщаше, от брадата му капеше вода.
— Уплаши ли се вече, Баудин? — подкачи го Фелисин. — Виж онзи войник там, оня, дето е буден. Доста по-як е от теб. А онзи с арбалета — не му трябваше много да те разбере що за стока си, нали? Корави мъже — по-корави от тебе…
— Какво, ти ляга ли вече с тях? — подсмихна се Баудин.
— Ти ме използва…
— Е, и какво? Ти сама превърна това да те използват в начин на живот.
— Гуглата да те вземе дано, кучи син такъв!
Той се изсмя, застанал над нея.
— Не можеш да ме уязвиш. Измъкваме се от този остров. Оцеляхме. Каквото и да ми кажеш, с нищо не можеш да ми развалиш настроението, момиче. С нищо.
— Какво означава онзи нокът, Баудин?
Лицето му стана безизразно.
— Знаещ за какво става дума — онзи, дето го криеш, с инструментите ти за крадене.
Мрачният му поглед пробяга над рамото й. Тя се обърна и видя Хеборик — стоеше на няколко крачки от тях. Очите на бившия жрец се бяха приковали в Баудин.
— Добре ли чух?
Едноухият не отвърна.
Фелисин видя как лицето на Хеборик се озари (беше разбрал нещо), забеляза как погледът му се плъзна
