На Кълп дори не му остана време да изкрещи. Лабиринтът му се отвори и мигновено се вкопчи в битката със сила, демонична в своята ярост. Водни копия забиха от разгневените небеса и само за няколко мига раздраха платното. Заблъскаха по палубата като стрели на балиста и пробиха през гредите. Кълп видя как една от тези стрели прониза бедрото на Сторми, прикова го за палубата и той изкрещя. Други зашибаха по присвития гръб на Хеборик — беше се хвърлил върху момичето, Фелисин, за да я предпази от яростта на водната стихия. Татуировките му бушуваха с пламък с цвета на окаляно злато.
Баудин се беше хвърлил върху носовата каюта, едната му ръка бе изпъната напред и надолу. Трут не се виждаше никакъв.
Копията изчезнаха. Надигната от кипналата вълна, „Рипат“ се понесе напред. Небето над главите им бушуваше, раздрано и почервеняло от разцъфтялата сила. Кълп се взря нагоре и очите му се оцъклиха — някаква дребна фигура се носеше горе над бурята, махаше с ръце и крака, късове от наметалото й плющяха като раздрано крило. Магия подмяташе фигурата насам-натам, все едно че не беше нищо повече от напълнена със слама кукла. Изригна кръв и вълната от мълнии погълна нещастното същество. Когато вълната я подмина, фигурата се превъртя и се затъркаля из въздуха след нея, а паяжините от кръв се проснаха зад нея като рибарска мрежа.
След което започна да пада.
Геслер се втурна към носа и избута Кълп.
— Хвани руля! — ревна му той, надмогвайки воя на вятъра.
Магът запълзя заднешком. „Да насоча? Накъде?“ Беше сигурен, че не водата ги носи. Бяха се гмурнали в Лабиринта на безумец. Стисна руля и усети как неговият Лабиринт се влива в дървото и го удържа. Тласъкът се усили. Кълп изпъшка. Не му остана време да се удиви. Ужасът бе приковал цялото му внимание.
Геслер се хвърли напред и стисна Баудин за глезените тъкмо когато едрият мъж започваше да се хлъзга през носа. Задърпа го и се видя, че Баудин държи с едната си ръка Трут — беше го стиснал за колана. От ръката му течеше кръв, а лицето му беше пребледняло от болка.
Невидимата вълна зад тях спадна. „Рипат“ продължи напред сред мъртва тишина.
Хеборик запълзя към Сторми. Морският пехотинец лежеше неподвижно на палубата и от пронизаното му бедро се лееше кръв. Но само след миг, пред очите на Кълп, потокът секна.
Хеборик направи единствено възможното, или поне така щеше да си спомня Кълп след време. В този миг обаче магът изкрещя да го спре — макар и твърде късно, — когато Хеборик натика призрачната си, оцапана сякаш с глина ръка в раната му.
Сторми се сгърчи и изкрещя от болка. Татуировките потекоха от китката на Хеборик и се пръснаха като бляскава шарка по бедрото на войника.
Когато старецът отдръпна ръката си, раната се беше затворила, татуировките се бяха заплели като шевове. Хеборик отстъпи назад, облещил очи.
От изкривените устни на Сторми се изтръгна съсък. Разтреперан и пребледнял като кост, той се надигна. Кълп примига. Видял бе, че от ръката на Хеборик в Сторми се беше вляло нещо повече от цяр. Не знаеше как да го назове, но беше отровно и обагрено с лудост. „По-късно ще се тревожиш — Сторми все пак е жив, нали?“ Магът обърна очи към просналия се по очи Трут, с коленичилите от двете му страни Геслер и Баудин. Ефрейторът беше обърнал момчето по корем и го натискаше ритмично с две ръце, за да изкара водата, напълнила дробовете му. След малко Трут се закашля.
„Рипат“ стоеше на място, натежала и килната на една страна. Сивото небе бе надвиснало ниско и над тях леко сияеше. Всичко беше затихнало, чуваше се само шумът на водата, шуртяща някъде долу.
Геслер помогна на Трут да седне. Баудин, все още на колене, стискаше дясната си лапа в скута. Кълп видя, че всичките му пръсти са изтръгнати от ставите, кожата беше разкъсана и бликаше кръв.
— Хеборик — прошепна магът.
Главата на стареца рязко се извърна. Той дишаше рязко и хрипливо.
— Погрижи се за Баудин с онзи церителен допир — промълви тихо Кълп. „Няма да мислим за онова, което носи той.“ — Ако можеш…
— Не — изръмжа Баудин и изгледа напрегнато Хеборик. — Не искам твоят бог да ме пипа, старче.
— Ставите ти трябва да се наместят — каза Кълп.
— Геслер ще го направи. По трудния начин.
Ефрейторът вдигна глава и кимна.
— Къде сме? — обади се Фелисин.
— Не знам — сви рамене Кълп. — Обаче потъваме.
— Пробита е — каза Сторми. — На четири-пет места. — После зяпна татуировките, покрили бедрото му, и се намръщи.
Момичето се надигна с усилие и посегна да се опре на овъглената мачта. Гемията се накланяше още повече.
— Ще се преобърне — каза Сторми, без да откъсва очи от татуировките. — Всеки момент.
Лабиринтът на Кълп угасна и той смъкна рамене, изведнъж почувствал се смъртно уморен. Знаеше, че няма да издържи дълго във водата.
Геслер намести първия пръст на Баудин и той изпъшка. Ефрейторът посегна към следващия и заговори:
— Измъкни няколко бурета отдолу, Сторми. Стига да можеш да вървиш де. Фелисин, ти взимаш неприкосновените запаси — сандъка от тази страна на каютата. Взимаш всичко. — Намести следващия пръст и Баудин простена. — Трут, можеш ли да ми подадеш превръзки?
Младежът, чиито хрипове бяха спрели преди малко, запълзя към кърмата.
Кълп се обърна към Фелисин. Не беше помръднала след заповедта на Геслер и като че ли обмисляше с какви по-остри думи да му отвърне.
— Хайде, момиче — каза Кълп и се надигна. — Ще ти помогна.
Страховете на Сторми, че ще се обърнат, не се оправдаха: „Рипат“ се успокои и наклонът бавно намаля. Водата беше изпълнила трюма и вече преливаше през капака, гъста като супа и млечносиня.
— Дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Затъваме в козе мляко.
— С подкваса — добави Геслер. Приключи с ръката на Баудин и Трут му подаде превръзките.
— Няма да се наложи да ходим далече — каза Фелисин, зареяла поглед над щирборда. Кълп се обърна и видя в какво се е загледала: един голям кораб беше заседнал неподвижно в гъстата вода на по-малко от петдесет разтега от тях. Беше с две редици гребла, вяло отпуснати. Виждаше се рулят. Корабът имаше три мачти, задната и предната с разкъсани квадратни платна, а средната — с парцаливи останки от триъгълно. И никакви признаци на живот.
Баудин, чиято дясна ръка вече бе заприличала на буца, увита грубо в парцалите, също погледна натам, след като ефрейторът се отдръпна, и изръмжа:
— Това е кюонска галера. Предимперска.
— Знаеш си корабите, а? — каза Геслер и го изгледа рязко.
Баудин сви рамене.
— Работех в една затворническа чета, потапяхме републиканския флот в пристанището на Кюон. Беше преди двайсет години. Дасем ги използваше да тренира морските си пехотинци…
— Знам — прекъсна го Геслер. Тонът му показа, че го знае от първа ръка.
— Доста си млад за затворническа чета — обади се Сторми, клекнал между буретата с прясна вода. — На колко трябва да си бил — на десет? Петнайсет?
— Нещо такова — отвърна Баудин. — А какво ме закара там не е твоя работа.
Последва дълга тишина, после Геслер тръсна глава.
— Е, Сторми, готов ли си?
— Да.
— Добре, да се махаме, преди „Рипат“ да се е понесла към дъното. Няма да е голяма файда, ако ни замъкне всички със себе си.
— Не ми харесва — рече Сторми и изгледа накриво галерата. — Тая галера е като някоя кръчмарска приказка, разказана посред нощ. Може да е Вестител на Гуглата, може да е прокълната, да е гъчкана с чума…
— Или да е единственото сухо място, на което можем да стъпим — каза Геслер. — Колкото до другото,
