към нея и отново се върна към Баудин. След малко той се усмихна.
— Добре се справяш. Засега.
— Наистина ли смяташ така? — попита Баудин и им обърна гръб.
— Какво става, Хеборик? — запита сърдито Фелисин.
— Трябвало е да обръщаш повече внимание на уроците си по история, момиче.
— Обясни ми.
— Гуглата да ме вземе, как пък не. — Той си тръгна.
Фелисин се загледа в протоците. „Живи сме. Мога отново да стана търпелива. Мога да чакам.“ Континентът беше пламнал от бунта срещу империята Малазан. Това я радваше. Този пожар може би щеше да срине всичко — Империята, императрицата… адюнктата. А без империята Малазан мирът щеше да се върне отново. „Край на потисничеството, край на заплахата, че ще ме спрат, когато се заема с отмъщението си. В деня, в който останеш без охраната си, сестрице Тавори, ще се появя аз. Заклевам се, заклевам се във всички богове и всички господари на демони, които са съществували някога.“ Междувременно трябваше да използва тези хора тук, трябваше да ги привлече на своя страна. Не Баудин и Хеборик — за тях беше твърде късно. Но другите. Мага, войниците…
Фелисин стана.
Ефрейторът я изгледа със сънени очи.
— Кога за последен път си лягал с жена? — попита го Фелисин.
Но този, който й отвърна не беше Геслер. Гласът на стрелеца — на Сторми — се изля от сянката под моряшкото платно:
— Май беше преди година и един ден, оная нощ, когато се предреших като канска блудница — такъв номер му свих на Геслер, че минаха няколко часа, докато се усети. Забележи, беше доста пиян. Забележи, аз също.
Ефрейторът изсумтя.
— Ей това ти е войнишкият живот. Толкова задръстен, че ти е все едно…
— И толкова пиян, че да не ти пука — довърши стрелецът.
— Печелиш, Сторми. — Сънените очи на Геслер се плъзнаха към Фелисин. — Играй си игричките другаде, момиче. Без да се обиждаш, толкова разгонване ни е минало през главите, че знаем кога едно предлагане крие капан. Пък и все едно, не можеш да купиш онова, което не е за продан.
— А аз ви казах за Хеборик. Не трябваше.
— Чу ли, Сторми? Рожбата ни съжалява.
— Той ще ви предаде. Той вече ви презира.
При тези думи Трут се надигна.
— Разкарай се — каза й Геслер. — Хората ми се мъчат да поспят.
Фелисин срещна смайващо сините очи на Трут, зад които не видя нищо освен невинност. Нацупи устни за целувчица и се изсмя, като видя как червенината заля лицето му.
— Внимавай с тия ушенца, да не пламнат — каза му.
— Дъх на Гуглата — измърмори Сторми. — Иди с нея, момче. Адски й се е дощяло. Опитай я.
— Не става — каза тя и се обърна. — Спя само с мъже.
— С глупаци, искаш да кажеш — изръмжа зад нея Геслер.
Фелисин слезе до брега и нагази, докато вълните обляха коленете й. Огледа „Рипат“. Мълниите бяха нашарили корпуса й на дебели черни резки. Предното перило на кабината лъщеше, сякаш дървото беше обсипано с градушка от кварц. Въжетата висяха разкъсани от срязалите ги ножове.
Отражението на слънцето във водата бе ослепително. Тя затвори очи и остави умът й да се отнесе, докато не остана нищо освен усещането за топлата вода, пляскаща в краката й. Изпита умора, много по- голяма от физическата. Не можеше да се спре да удря и всяко лице, което се извърнеше към нея, се превръщаше в огледало. „Трябва да има начин да отрази нещо по-друго от омраза и презрение.“
„Не. Не начин.“
„Причина.“
— Надеждата ми е, че заплетеният в теб отатарал ще е достатъчен, за да възпре онзи обезумял маг — каза Кълп. — Иначе ни чака тежък път. — Трут беше запалил един фенер и сега седеше присвит в тясната триъгълна каюта при носа и чакаше да поемат към рифа. Жълтеникавата светлина хвърляше отблясъци по татуировките на Хеборик.
Геслер седеше изгърбен над руля. Като всички, и той очакваше отговора на жреца.
Магическият щорм беснееше оттатък рифа, лудешките му мълнии огряваха нощта и разкриваха тътнещи черни облаци над кипналото море.
— Щом казваш — отрони най-сетне Хеборик.
— Не е достатъчно…
— Повече не мога да направя — каза старецът. Вдигна едната си отсечена ръка и я изпъна под носа на Кълп. — Ти виждаш онова, което аз не мога да усетя, маг!
Магът се извърна към Геслер.
— Е, ефрейтор?
Войникът сви рамене.
— Имаме ли избор?
— Не е толкова просто — рече Кълп; мъчеше се да запази спокойствие. — С Хеборик на борда дори не знам дали ще мога да отворя своя Лабиринт — по него има петна от поквара и не бих искал да се разпространят. А без Лабиринта си не мога да отклонявам онова магьосничество. Което означава, че…
— Че ще ни изпече — кимна Геслер. — Я живни малко, Трут. Потегляме!
— Вярата ти е неуместна, ефрейтор — каза Хеборик.
— Знаех, че ще кажеш това. А сега всички млъквайте — нас със Сторми и момчето ни чака работа.
Макар да седеше на ръка разстояние от татуирания старец, Кълп можеше без усилие да усети своя Лабиринт. Усещаше го готов — почти нетърпелив — да бъде освободен. Магът беше уплашен. Мийнас беше сдържан Лабиринт и всеки колега на Кълп, който го практикуваше, го описваше по един и същи начин: като хладен, отчужден и насмешлив разум. Играта на илюзии се играеше със светлина и мрак, с тъкан и сенки, с победоносно ликуване всеки път, щом успееше да заблуди нечие око, но дори този триумф беше някак лишен от чувство, задоволството беше безпристрастно. Домогването до Лабиринта винаги биваше съпроводено от чувството за някаква сила, заета с други неща. Все едно че оформянето на частица от тази сила бе отвличане, едва заслужаващо признание.
Кълп не можеше да се довери на тази нехарактерна напрегнатост на Лабиринта си. Сякаш гореше от желание да се включи в играта. Съзнаваше, че влиза в капана да мисли за Мийнас като за същество, като за някакъв безлик бог, където домогването означава почитане, а успехът е възнаграждение за вяра. Лабиринтите не бяха това. Един маг не беше жрец и магията не беше божествена намеса. Магьосничеството можеше да се окаже стълба към Възвисяване — средство за постигане на цел, но нямаше смисъл да се почита самото средство.
Сторми беше опънал малко квадратно платно, достатъчно, за да осигури управление, но не толкова голямо, че да се рискува с разхлабената мачта. „Рипат“ се хлъзна пред лекия бриз откъм брега. Трут лежеше на бушприта и оглеждаше скалите напред. Оказа се, че трудно ще намерят прохода, през който бяха влезли. Геслер излая няколко команди и обърна гемията, за да продължи успоредно на рифа.
Кълп се обърна към Хеборик. Бившият жрец седеше, опрял лявото си рамо на мачтата и примижал. Магът гореше от желание да отвори Лабиринта си — да погледне отново призрачните длани на стареца, да прецени колко силна е змията на отатарал — но се въздържа, мнителен към собственото си любопитство.
— Ето го! — извика Трут и посочи.
— Виждам го! — изрева Геслер. — Бързо, Сторми!
„Рипат“ се полюшна на една страна, носът се завъртя срещу скалите… и към някакъв зев, който очите на Кълп едва успяха да различат. Вятърът се усили, платното се изпъна до краен предел.
Издутите облаци отвъд зева се усукаха и оформиха стесняваща се фуния. Мълния изригна от вълните и я очерта. „Рипат“ се хлъзна през рифа и се гмурна право в завихрилия се въртоп.
