помисли само каква приказка ще завъртиш в следващата кръчма, Сторми. Ще ги накараш да се попикаят в гащите и да тичат до най-близкия храм за благословия. Може да се уредиш аватарите да ти пуснат малко от кяра.
— На тебе мозъкът май не ти стига и да се уплашиш, а?
Ефрейторът се ухили.
— Хайде, да се понамокрим всички. Чувал съм, че благородничките плащат в злато за такава баня. Така ли е, момиче?
Фелисин не отвърна.
Кълп поклати глава.
— Ти май просто се радваш, че още си жив.
— Адски си прав.
Водата беше хладна, някак странно хлъзгава и не беше лесно да се плува в нея. „Рипат“ зад тях потъваше и палубата скоро се покри с вода. После мачтата се килна на една страна, спря се за миг, след което се смъкна до водата. След няколко секунди изчезна под повърхността.
Половин час по-късно се добраха до галерата, задъхани от умора. Трут се оказа единственият, който можа да се изкатери по руля. Прехвърли се през високото перило и след няколко мига им спусна дебела въжена стълба.
С доста усилия най-сетне всички се озоваха на борда, а накрая Геслер и Сторми издърпаха сандъка с храна и буретата с водата.
Кълп огледа палубата. Напускането й беше станало набързо. По дъските се търкаляха намотки въже и продоволствие, увито в тюленова кожа, наред с части от брони, мечове и колани. Всичко беше покрито с гъста бяла мазна прах.
Другите застанаха до него и загледаха мълчаливо.
— Някой погледна ли за име на корпуса? — попита след малко Геслер. — Аз гледах, ама нищо не видях.
— „Силанда“ — каза Баудин.
Сторми изръмжа.
— Кълна се в циците на Тогг, човече, не е имало никаква…
— Не си длъжен да знаеш за тоя кораб — каза Баудин. — Товарът в трюма е от Дрифт Авалий. „Силанда“ беше единственият кораб с разрешение да търгува с Тайст Андий. Беше на път към острова, когато императорът завзе Кюон. Така и не се върна.
След думите му настъпи тишина. Наруши я тихият смях на Фелисин.
— Баудин главорезът! Да не би твоите затворнически чети и в библиотеки да са работили?
— Някой да забеляза ватерлинията? — попита Геслер. — Този кораб не се е движил от години. — Изгледа още веднъж пронизващо Баудин, след което слезе на главната палуба. — Все едно че е купчина камъни, нагазила до коленете в птичи тор — рече той и спря до един от вързопите от тюленова кожа. Наведе се да го развърже. След малко изсъска проклятие и отскочи като попарен. Краищата на вързопа се смъкнаха и разкриха съдържанието му: отсечена глава. Тя се търкулна по палубата и изтрополи до капака за трюма.
Кълп избута от пътя си вцепенения Хеборик и се приближи до главата. Вдигна Лабиринта си. И спря.
— Какво виждаш? — извика бившият жрец.
— Не ми харесва — отвърна магът. — Приближи се още и клекна. — Тайст Андий. — Обърна се към Геслер. — Това, което ще предложа, няма да е приятно, но…
Ефрейторът кимна. Беше пребледнял.
— Сторми — обърна се той към следващия вързоп. — Ела ми помогни.
— За какво?
— Да броим глави, за какво.
— Финир да ме опази дано! Геслер…
— Ще ти трябва доста хладнокръвие, за да извъртиш такъв разказ. Ела и си пооцапай малко ръцете, боец.
Вързопите бяха десетки. Всеки съдържаше по една глава, отсечена чисто, с един замах. Повечето бяха Тайст Андий, но имаше и човешки. Геслер започна да ги подрежда в зловеща пирамида около главната мачта. Ефрейторът се съвзе доста бързо от първоначалния си шок — явно беше виждал достатъчно ужасии като десантчик на Империята. Сторми преодоля погнусата почти също толкова бързо, макар че тя като че ли беше заменена от суеверен страх — той работеше с трескава бързина и скоро всички глави бяха подредени на ужасната пирамида.
Кълп насочи вниманието си към люка за гребния трюм. От него се издигаше смътно магическо сияние, видимо за докоснатите от Лабиринта му сетива като вълни, раздвижили горещия въздух. Поколеба се, преди да пристъпи към него.
Освен мага, Геслер и Сторми останалите не помръднаха от мястото си на кърмовия мостик — гледаха действията на тримата, стъписани от ужас.
Ефрейторът пристъпи към Кълп и каза:
— Готови ли сме да проверим долу?
— Съвсем не.
— Води тогава — подкани го Геслер със стегната усмивка и извади меча си от ножницата.
Кълп изгледа оръжието.
Ефрейторът сви рамене.
— Да, знам.
Кълп измърмори под нос и тръгна към люка. Липсата на светлина долу ни най-малко не скриваше онова, което видяха очите му. Бледожълта и смътно пулсираща магия очертаваше всичко. С две ръце на перилото, магът се спусна по прашните стъпала; Геслер беше плътно зад него.
— Можеш ли да видиш нещо? — попита ефрейторът.
— О, да.
— Каква е тази миризма?
— Ако търпението има миризма — отвърна Кълп, — значи я надушваш. — Хвърли вълна от светлина по дължината на централния проход между двата реда скамейки, извърна я странично и я остави така.
— Е — промълви хрипливо Геслер, — има известна логика в това, нали?
Греблата се държаха от обезглавени трупове, по три на всяка пейка. Още торби от тюленова кожа са виждаха струпани по всяко свободно място. Друга обезглавена фигура седеше зад голям барабан, двете й ръце стискаха странни, приличащи на кратунки палки. Фигурата беше едра и мускулеста. По нито едно от телата не се забелязваха признаци на разлагане. Прерязаните вратове лъщяха с цвета на бяла кост и червена плът.
Дълго никой от двамата не проговори, после Геслер се окашля.
— Търпение ли каза, Кълп?
— М-да.
— Значи не ми се е причуло.
Кълп поклати глава.
— Някой е завзел кораба, обезглавил е всички… след което ги е вкарал в работа.
— В този ред.
— В този ред.
— Преди колко време?
— Години. Десетилетия. Намираме се в Лабиринт, ефрейтор. Няма как да се разбере как тече времето тук.
Геслер изсумтя.
— Какво ще кажеш да проверим капитанската каюта? Може да има дневник.
— И свирка „хващай греблата“.
— Да. Знаеш ли, ако скрием онзи барабанчик, мога да пратя тук Сторми да им отмерва такта.
— Отвратително чувство за хумор имаш, Геслер.
