— Трут ще види каквото ще види, и тогава ще решим.
Магът вдиша глава и очите му проследиха младока, който ловко се катереше по такелажа. След няколко мига Трут се прехвърли на марса и се скри от погледа му.
— Копито на Финир! — Ругатнята се отвя надолу и прикова вниманието на всички.
— Трут!
— Три отсечки ляво на борд! Щормовите платна!
Геслер и Кълп се втурнаха към левия такелаж. Тъмно петно бе зацапало безформения хоризонт и сред него святкаха мълнии.
— Онзи прокълнат от Гуглата чародей ни е проследил! — изсъска Кълп.
— Сторми! — викна ефрейторът. — Виж какво е останало от проклетите платна. — Лапна свирката и духна. Отекна хор от пронизителни гласове. Въздухът се смрази, воят на изтерзани души се усука, болката се превърна в звук и заглъхна неохотно, щом Геслер извади свирката от устата си.
Чу се тропот на дърво, греблата от двете страни се вдигнаха в готовност. Хеборик се изтътри от люка за трюма. Татуировките по тялото му светеха като фосфор, очите му се опулиха към Геслер.
— Имате си екипажа, ефрейтор.
— Събуден — промълви Фелисин и отстъпи от главната мачта.
Кълп видя в какво се беше приковал погледът й. Отсечените глави бяха отворили очите си и се извръщаха към Геслер, привлечени сякаш от някакъв страховит механизъм.
Ефрейторът потръпна, но бързо се овладя и измърмори през зъби:
— Е, това ако го имах, докато бях учебен сержант!
— Барабанчикът ти долу е готов — обади се Хеборик от люка, загледан надолу към трюма с гребците.
— За платната забрави — каза Сторми. — Изгнили са.
— Хвани руля — разпореди се Геслер. — Три румба ляво на борд — нищо не ни остава, освен да бягаме. — Надигна отново свирката и я наду рязко няколко пъти. Барабанът затътна в ритъм. Греблата се надигнаха, после се потопиха в гъстата като мляко мазна вода и задърпаха.
Корабът простена и дебелата кора, полепнала по корпуса, захрущя. „Силанда“ бавно изви, докато буреносният облак не се оказа точно зад кърмата. Греблата заудряха в хлъзгавата вода с неумолим ритъм.
Геслер окачи кожената връв на свирката на врата си.
— Е, Кълп, старият император щеше да се влюби в тази дъртофелница, а?
— От твоята възбуда ми прилошава, ефрейтор.
Геслер се изсмя горчиво.
Двата реда гребла тласнаха бясно напред „Силанда.“ Барабанът заби като разтуптяно сърце и заотеква в костите на Кълп с резонанс, изпъващ нервите му до болка. Не беше нужно да слиза в трюма, за да потвърдят очите му представата за мускулестия обезглавен труп, тупащ с кратуните по изпънатата кожа, неуморното изпъване и отпускане на мишците на обезглавените гребци, съсухрящата духа игра на обвързаната с Гуглата магия в душния въздух. Очите му се плъзнаха по палубата да потърсят Геслер и го намериха застанал при кърмовия мостик до Сторми. Оказаха се корави мъже, по-корави, отколкото можеше да си въобрази. Бяха понесли черния войнишки хумор повече, отколкото бе смятал за възможно, хладни като невидялата слънце сърцевина на ледник. „Жестока самоувереност… или фатализъм? Не знаех, че четината на Финир може да е толкова черна.“
Щормът, предизвикан от обезумелия чародей, продължаваше да ги настига, вече по-бавно, но все така таящ в себе си неоспорима заплаха. Магът пристъпи към Хеборик.
— Лабиринтът на твоя бог ли е това?
Старецът се намръщи.
— Не е моят бог. Нито е неговият Лабиринт. Гуглата само може да знае къде сме попаднали в проклетата Бездна и изглежда, че няма лесно да се пробудим от този кошмар.
— Ти вкара докоснатата от бога длан в раната на Сторми.
— Да. Чиста случайност. Спокойно можеше да е другата.
— Какво изпита?
Хеборик сви рамене.
— Нещо премина. Досетил си се за това, нали?
Кълп кимна.
— Дали е бил самият Финир? — попита Хеборик.
— Не знам. Не мисля. Не съм специалист по религиозни въпроси. Като че ли не е повлияло на Сторми… освен самото изцеряване. Не знаех, че Финир прави подобни благодеяния.
— Не прави — измърмори бившият жрец и погледна със замъглени очи към двамата морски пехотинци. — Във всеки случай не и без определена цена.
Фелисин стоеше отделена от другите, най-близката й компания беше пирамидата със зяпнали глави. Не я притесняваха особено, тъй като вниманието й беше насочено към Геслер, мъжа с костената свирка, издаваща звук на сирена, увиснала на гърдите му. Отново си спомни за площада в Унта, с онзи жрец от мухи. Тогава за пръв път в живота й я беше споходило магьосничество. Въпреки всички разкази за магия и за побеснели магьосници, за развихрило се чародейство, поглъщащо цели градове във войни по далечните краища на Империята, Фелисин никога дотогава не беше виждала с очите си действието на такива сили. Изобщо не беше толкова обичайно, колкото го описваха разказите. А гледането на действаща магия оставяше белези, оставяше у човек чувството за смазваща уязвимост пред лицето на нещо неудържимо. Превръщаше изведнъж света в нещо обречено, гибелно, плашещо и мрачно. Онзи ден в Унта бе променил мястото й в този свят, или най-малкото усета й за него. И оттогава се чувстваше извадена от равновесие.
„Но може би не е това. Съвсем не е това. Може би е заради онова, което преживях, докато вървяхме към галерите, може би е заради онова море от лица, онази неистова буря от омраза и безумен гняв, от свободата и жаждата да се нанесе болка, така ясно изписана на всички онези иначе съвсем обикновени лица. Може би тъкмо хората замаяха разсъдъка ми.“
Тя пак погледна отсечените глави. Очите не мигаха. Засъхваха, напукваха се като яйца върху нагорещен камък. „Като моите. Твърде много неща видяха. Повече от поносимото.“ Дори демони да полетяха в този момент над водите около тях, нямаше да се стъписа, щеше само да се зачуди защо толкова са се забавили. „И не можете ли най-сетне да побързате, та да се свърши? Моля ви.“
Трут се спусна по такелажа като маймуна, скочи леко на палубата, спря се до нея и отърси прашасалите нишки от въжетата, полепнали по дрехите му. Беше с две години по-голям от нея, но в очите й изглеждаше много по-млад. „Гладко лице, без пъпчици. Едва набола брада, толкова ясни и невинни очи. Няма ги галоните вино, нито дима на дъранг, нито натежалите тела, редуващи се да проникнат вътре, в онова място, където всичко започна толкова болезнено, но скоро се оказа оградено от всичко истинско, от всичко важно. Само ги лъжех, че проникват в мен, в някакъв мъртъв джоб. Би ли могъл да разбереш за какво говоря, Трут?“
Той улови погледа й и й отвърна със свенлива усмивка.
— В облаците е — проговори момчето пред нея с дрезгавия глас на юношеството.
— Кой?
— Магьосникът. Като пуснато хвърчило. Рее се насам-натам, ръси след себе си нишки от кръв.
— Колко поетично, Трут. Стегни се и стани отново моряк.
Той се изчерви и й обърна гръб.
Баудин заговори зад нея.
— Момчето е прекалено добро за теб, и точно това те озлобява.
— Ти пък откъде знаеш? — озъби се тя, без да се обръща.
— Не мога да те разгадая съвсем, момиче — призна той. — Но успявам донякъде.
— Иска ти се да го вярваш. Кажи ми, когато тази ръка започне да гние — искам да гледам, когато ти я режат.
Греблата изпращяха в отговор на барабанния тътен. Вятърът догони галерата като въздишка на огромен
