— Знам. Работата е, че Сторми разказва най-скучните морски истории на света. Ще направя услуга на всеки, когото срещне отсега нататък, като подсоля малко нещата.
— Не говориш сериозно, нали?
Ефрейторът въздъхна.
— Не. Не искам да побърквам никого, магьоснико.
Върнаха се на палубата. Другите ги зяпнаха. Геслер сви рамене.
— Точно каквото бихте очаквали. Стига да сте съвсем побъркани, разбира се.
— Какво пък — отвърна Фелисин, — компанията е съвсем подходяща.
Кълп закрачи към люка за капитанската каюта. Ефрейторът прибра меча си и го последва. Люкът водеше две стъпала надолу и след това — в камбуза. В средата на помещението имаше голяма дървена маса. Срещу тях имаше втори люк, водещ към тесен проход с нарове от двете страни. В отсрещния му край беше вратата на капитанската каюта.
Наровете бяха празни, но отрупани с дрехи и лични вещи — очакващи притежателите си, които вече нямаха нужда от тях.
Вратата на каютата се отвори със силно скърцане.
Въпреки всичко, което бяха видели досега, сцената вътре се оказа ужасяваща. Непосредствено зад входа се виждаха четири трупа, три от които се бяха сгърчили болезнено в пози на внезапна смърт. Онова, което ги беше убило, буквално ги беше прекършило, без да нарани кожата. Изключението седеше на капитанския стол на масата с картата, все едно че ръководеше сцена на Гуглата. От гърдите му стърчеше копие, забито чак през стола. В скута на тялото блестеше локва кръв — отдавна бе спряла да тече, но все още изглеждаше мокра.
— Тайст Андий? — попита шепнешком Геслер.
— Приличат — отвърна тихо Кълп, — но не съвсем. — Пристъпи в каютата. — Кожите им са сиви, а не черни. А и не изглеждат особено… изтънчени.
— За Тайст Андий от Дрифт Авалий разправят, че били големи варвари… не че някой жив е стъпвал на острова.
— Във всеки случай не се е връщал жив — съгласи се Кълп. — Но тези тук са облечени в кожи — почти необработени. Погледни и накитите им… — Четирите трупа бяха накичени с фетиши от кости, нокти, зъби от всевъзможни зверове и лъскави раковини. И следа нямаше от фините изделия на Тайст Андий, каквито Кълп беше виждал много пъти. Нещо повече, и четиримата бяха с кафява коса, дълга, невчесана и сплъстена. Косата на Тайст Андий биваше или сребристобяла, или катраненочерна.
— Какво, в името на Гуглата, виждаме тук? — попита Геслер.
— Убийците на кюонските моряци и на Тайст Андий според мен — отвърна Кълп. — След това са навлезли в този Лабиринт, може би по свой избор, или неволно. И са се натъкнали на нещо по-гадно и от тях самите.
— Мислиш ли, че останалите от екипажа са се спасили?
Кълп сви рамене.
— Ако можеш с магия да командваш обезглавени тела, на кой ще му трябва по-голям екипаж от това, което виждаме тук?
— Все пак приличат на Тайст Андий — рече ефрейторът, докато оглеждаше мъжа в стола.
— Май трябва да доведем Хеборик — каза Кълп. — Може би той ще забележи нещо, което да хвърли светлина върху всичко това.
— Изчакай тук — каза Геслер.
Отгоре се чу скърцане — групата вече беше тръгнала да обикаля палубата. Кълп се вслуша в затихващите стъпки на ефрейтора. След това опря ръце на масата и погледът му обходи картите, развити по плота. Една показваше непозната за него земя: назъбена от фиорди крайбрежна линия, обрасла тук-там с борови горички. Навътре в сушата се виждаше бяла пустош, покрита с лед или със сняг. Беше очертан и курс, на изток от назъбеното крайбрежие и навътре в някакъв огромен океан. Империята Малазан твърдеше, че разполага с карти на света, но по тях изобщо не можеше да се види страната, която той виждаше сега. Изведнъж имперските претенции за световно господство му се сториха жалки.
Хеборик влезе в каютата. Без да откъсва очи от картата, Кълп каза:
— Разгледай ги добре.
Старецът пристъпи покрай него, наведе се и намръщено погледна лицето на капитана. Високите скули и скосените очни кухини напомняха за Тайст Андий, както и очевидно високият ръст. Хеборик посегна колебливо с ръка…
— Стой — изръмжа Кълп. — Внимавай какво пипаш. И с коя ръка пипаш.
Хеборик изсъска ядосано и дръпна ръката си. След малко се изправи.
— Хрумва ми само едно. Тайст Едур.
— Кои?
— „Безумството на Готос“. Има едно споменаване за три народа на Тайст, дошли тук от друго селение. Разбира се, единственият, който ни е познат, е този на Тайст Андий, а Готос само споменава за една от останалите групи — Тайст Едур. Със сиви кожи, а не черни. Деца на нежелания съюз на Майката Тъмнина със Светлината.
— Нежелани ли?
Хеборик отвърна с гримаса.
— Тайст Андий са го смятали за израждане на чистия Мрак и за източника на всичките им беди. Все едно, „Безумството на Готос“ е единственият том, в който ще намериш упоменаване за тях. И също така най-древният.
— Готос е бил джагът, нали?
— Да, и освен това е най-злобният автор, когото съм имал неудоволствието да чета. Кажи ми, Кълп, какво разкрива Лабиринтът ти?
— Нищо.
Хеборик го изгледа изненадано.
— Съвсем нищо?
— Нищичко.
— Но те като че ли са в стазис — тази кръв все още е мокра.
— Знам.
Хеборик посочи нещо, което висеше на шията на капитана.
— Ето ти я свирката. Ако наистина ще използваме онова, дето е под палубата.
— Ако не го направим, ще си седим тук, докато не умрем от глад. — Кълп се приближи до трупа на капитана. На кожената каишка висеше дълга костена свирка, отпусната до дръжката на копието. — От тази костена тръбичка също не усещам нищо. Може изобщо да не подейства.
Хеборик сви рамене.
— Връщам се при онова, което уж минава за свеж въздух. Между другото, това копие е баргастко.
— Прекалено голямо е, проклетото — възрази Кълп.
— Знам, но ми прилича на такова.
— Прекалено голямо е.
Хеборик не отвърна нищо и тръгна обратно по коридора. Кълп изгледа навъсено копието. „Прекалено голямо е.“ След малко посегна и боязливо свали свирката от врата на капитана.
Когато излезе на палубата, отново погледна свирката. И изсумтя. Костената тръбичка беше оживяла от магия. „Дъхът на отатарал витаеше в онази каюта. Нищо чудно, че магьосничеството им не е могло да ги опази.“ Огледа се. Сторми беше заел позиция при носа, метнал на гърба си неизменния арбалет. Баудин стоеше до него, свил до гърдите си превързаната си ръка. Фелисин се беше отпуснала на парапета до главната мачта, скръстила ръце и ужасяващо равнодушна, въпреки че пирамидата отсечени глави беше почти в краката й. Хеборик не се виждаше никъде.
Геслер се приближи.
— Трут се качва на марса. Свирката взе ли?
Кълп му я подхвърли и попита:
— Курсът избран ли е вече?
