от желание да говорят с теб.
— Май нямам избор… Сигурно ще трябва да отговоря на тези въпроси.
— Да. И след като се пооправиш, можем да започнем пътешествието си… — Събеседникът му се усмихна колебливо. — Да намерим Треморлор.
Фидлър се намръщи.
— Да се пооправя, викаш. Глезенът ми е счупен — почти нищо не усещам под коляното си. Изглежда, ще трябва да ми отрежеш стъпалото.
— Имам известен опит в знахарството — каза Маппо. — Този храм някога е бил специализиран за такива алхимии и монахините са оставили доста полезни неща. А колкото и странно да е, Искарал Пъст, изглежда, също притежава известен талант, макар че човек трябва да го държи непрекъснато под око. Умът му понякога се разсейва и той бърка еликсири с отрови.
— Той е аватар на Сенкотрон — рече сапьорът, присвил очи. — Или на Въже, Котильон, покровителя на убийците — между двамата няма голяма разлика.
Треллът сви рамене.
— Изкуството на убийството изисква съпътстващи познания в знахарството. Две страни на една и съща алхимична монета. Във всеки случай той се зае с лечението на глезена ти. Не бой се, наблюдавах го. И признавам, доста научих. По същество, Върховният жрец възстанови глезена ти. С помощта на един мехлем залепи счупените парченца — такова нещо не бях виждал. Така че ще оздравееш, и то скоро.
— Две ръце, посветени на Сянка, са бъркали под кожата ми? О, дъх на Гуглата!
— Иначе щеше да си загубиш крака. Имаше и пробит бял дроб освен това — извън възможностите ми, но Върховният жрец успя да изцеди кръвта от дроба ти и те накара да дишаш някаква целебна пара. Дължиш живота си на Искарал Пъст.
— Точно това имах предвид — измърмори Фидлър.
Отвън се чуха гласове, а после на прага се появи Апсалар, с Крокъс зад нея. Двата дни извън съсухрящата буря ги бяха съживили. Крокъс притича, наведе се до леглото на Фидлър и изсъска:
— Трябва да се махаме оттук!
Сапьорът хвърли поглед към Маппо, забеляза хитрата му усмивка, докато той се отдръпваше, и каза:
— Успокой се, момче. Какъв е проблемът?
— Върховният жрец… той е от култа на Сянка, Фидлър. Не разбираш ли… Апсалар…
Нещо студено се плъзна по костите на сапьора.
— По дяволите — прошепна той. — Разбрах те. — Погледна младата жена, застанала до леглото, и заговори тихо. — Още ли си с ума си, момиче?
— Този дребосък се държи добре с нас — сви рамене тя.
— Какво? — изломоти Крокъс. — Като върналия се блуден син, искаш да кажеш! Какво би могло да спре Котильон да те обсеби отново?
— Трябва само да помолиш слугата му — чу се нов глас откъм вратата. Икариум се беше облегнал на рамката, скръстил ръце. Цепките на сивите му очи се бяха приковали в другия ъгъл на стаята.
В сумрака на сенките се очерта фигура. Искарал Пъст, седнал на някакъв странно изкован стол, се завъртя нервно и изгледа сърдито джага.
— Трябваше да остана невидим, тъпако! Каква полза от сенките, щом толкова ясно отгатваш какво крият те? Пфу! Разкрит съм!
Тънките устни на Икариум леко се кривнаха.
— Защо не им дадеш отговора, Искарал Пъст? Успокой ги.
— Успокой ги? — Думите, изглежда, се сториха на Върховния жрец трудни за произнасяне. — Какво ще да означава това? Да помисля. Спокойствие. Отпуснатост. Липса на задръжки. Нехайство. Да, разбира се! Великолепна идея. — Помълча, после махна с ръка към Фидлър.
Сапьорът забеляза усмивката, която се плъзна по сбръчканото му лице — мазна и театрално неискрена.
— Всичко е наред, приятели — измърка старецът. — Успокойте се. Котильон е приключил с властта си над момичето. Остава проклятието от заплахата на Аномандър Рейк. Та кой би искал онзи груб и невъзпитан, нецивилизован дивак, който само поразии носи, да се натресе през вратите на храма? Не и Сенкотрон. Не и Покровителят на убийците. Тя все още е под закрила. Извън което Котильон не вижда повече смисъл да я използва и всъщност утаените в нея таланти са повод за тайната му загриженост… — Лицето му се изкриви. — О, не, тази мисъл по-добре да не изричаме! — Усмихна се отново. — Цивилизованият маниер на разговор бе преоткрит и приложен с лукава елегантност. Погледни ги само, Искарал Пъст, те отново са спечелени и са твои изцяло.
Последва дълга тишина.
Маппо се окашля.
— Върховният жрец рядко има приятели.
Фидлър въздъхна, изведнъж обзет от умора. Отпусна се и притвори очи.
— Конят ми? Жив ли е?
— Да — рече Крокъс. — Погрижиха се за него, както и за останалите — поне за тия, за които Маппо намери време да се погрижи. А и някакъв слуга има тук някъде. Още не сме го видели, но върши добра работа.
— Фидлър — проговори Апсалар. — Кажи ни за Треморлор.
Въздухът отново се изпълни с напрежение. Сапьорът го усети, докато сънят го притегляше, унасяйки го с обещанието за временно бягство. След малко се отърси от него с нова въздишка и отвори очи.
— Познанията на Бързия Бен за Свещената пустиня са, ъъ, огромни. Когато последния път яздихме през нея — измъквахме се, по-точно — той заговори за Изчезналите пътища. Като онзи, дето го намерихме — древен път, дремещ под пясъците, който се появява много рядко и случайно — сиреч при подходящи ветрове. Та един от тези пътища води към Треморлор…
— А това е… — прекъсна го Крокъс.
— Дом на Азат.
— Като онзи, дето изникна в Даруджистан?
— Да. Такива постройки съществуват — според мълвата — буквално на всеки континент. Никой не знае какво е предназначението им, макар че, както изглежда, са като магнит за силата. Има една стара история за императора и Танцьора… — „О, Гуглата да ме вземе дано, Келанвед и Танцьора, Амманас и Котильон, възможната връзка със Сянка… този храм…“ Фидлър стрелна с поглед Искарал Пъст. Върховният жрец му отвърна с алчна усмивка, с блеснали очи. — Ъъ, та според легендата Келанвед и Танцьора някога обитавали такава Къща, в град Малаз…
— Скръбния дом — промълви Икариум от вратата. — Легендата е вярна.
— М-да — промърмори Фидлър и тръсна глава. — Е, добре. Тъй или иначе, Бързия Бен е убеден, че всички такива Къщи са свързани една с друга, с нещо като портали. И че пътуването между тях е възможно… буквално мигновено пътуване…
— Моля да ме извините — рече Икариум и пристъпи в стаята с някак непривична вежливост. — Не съм чувал името Бързия Бен. Кой е този човек, дето претендира, че притежава такова древно знание за Азат?
Сапьорът помръдна притеснен от напрегнатия поглед на джага, после се навъси на глупавата си реакция и се понадигна.
— Взводен маг — отвърна с тон, даващ ясно да се разбере, че не смята да навлиза в подробности.
Погледът на Икариум странно натежа.
— Струва ми се, че придавате твърде много тежест на мнението на един взводен маг.
— Да. И още как.
— Искаш да кажеш, да намерим този Треморлор, за да използваме портала там и той да ни отведе до град Малаз? — обади се Крокъс. — До този Скръбен дом. При което ще ни остане…
— Половин ден плаване до брега на Итко Кан — каза Фидлър и погледна Апсалар. — И у вас, при баща ти.
— Баща? — попита намръщен Маппо. — Е, сега вече съвсем ме объркахте.
