поотпуснал.
— Надуших въстанието във въздуха — отвърна той. — Империята донесе мир на Седемте града. Ша’ик иска да върне старото време — тирани, гранични войни и кланета. Тръгнал съм за Ейрън. Там ще дебаркират наказателните части — и ако извадя малко късмет, ще се включа към тях, може би като водач.
— Тогава ще продължите с нас, ефрейтор — каза капитанът. — Ако наистина сте Мостовак, значи разбирате от войниклък и ако ми го покажете по пътя ни до Ейрън, ще се погрижа да ви включат отново в имперските рангове без много приказки.
Калам кимна.
— Мога ли вече да си прибера оръжието, капитане?
— Давайте.
Убиецът се наведе, посегна към дългия нож, но спря.
— А, още нещо, капитане…
Капитанът се беше отпуснал изнемощял на рамото на жена си. Извърна замъглените си очи към Калам.
— Какво?
— По-добре ще е да променим името ми… Искам да кажа, официално. Не бих искал да се видя на бесилката, ако ме мернат в Ейрън. Вярно, Калам е често срещано име, но винаги има опасност да те познаят и…
— Ти да не си онзи Калам? Каза, че си от Девети, нали? Дъх на Гуглата!
Коленете му се огънаха и така и не се разбра дали се канеше да каже нещо повече. Жена му изхлипа тихо и го положи на земята, след което погледна уплашено първо сестра си, а после — Калам.
— Спокойно, момиче — каза убиецът, надигна се и се усмихна широко. — Вече се върнах в армията.
Двете момчета, едното на около седем, а другото — четиригодишно, пристъпиха с малко прекалена боязливост към изпадналия в несвяст мъж. Жената разтвори обятията си, децата притичаха и тя ги прегърна.
— Беше премазан — каза Майнала. — Един от разбойниците го влачи вързан за коня му. Шейсет крачки, докато успее да пререже въжето и да се освободи.
Жените, живеещи с гарнизоните, бяха или блудници, или съпруги — за него нямаше съмнение кое от двете е била Майнала.
— Вашият мъж също ли беше в ротата?
— Командваше я. Но загина.
В тона й имаше толкова чувство, колкото ако говореше за времето, и Калам усети хладното й безразличие.
— А капитанът ви е зет?
— Казва се Кенеб. Със сестра ми Селв вече се запознахте. По-голямото момче е Кесен, а по-малкото — Ванеб.
— От Кюон ли сте?
— Беше то.
„Не е от приказливите.“ Убиецът кимна към Кенеб и попита:
— Ще живее ли?
— Не знам. Бълнува насън. Припада.
— Посърнало лице, размазани думи?
— Не.
Калам отиде при коня си и хвана юздите.
— Къде отивате? — попита Майнала.
— Един от разбойниците остана да пази храната, водата и конете. Ще ни трябват и трите.
— Отиваме всички.
Калам понечи да възрази, но Майнала вдигна ръка да го спре.
— Помислете, ефрейтор. Разполагаме с конете им. Можем да яздим всички. Момчетата са се качили на седло още преди да се научат да ходят. А кой ще ни пази, докато ви няма? Какво ще стане, ако ви ранят, докато се биете с последния разбойник? — Обърна се рязко към сестра си. — Ще вдигнем Кенеб на седлото, Селв. Нали?
Тя кимна.
Убиецът въздъхна.
— Добре. Но пазача го оставете на мен.
— Разбрано. Изглежда, имате репутация, ако се съди по реакцията на Кенеб.
— Слава или известност?
— Очаквам да каже повече, като се съвземе.
„Дано да не каже. Колкото по-малко знаят за мен, толкова по-добре.“
Все още оставаше един час до изгрев-слънце, когато Калам вдигна ръка, за да спре групата си.
— Онова корито на пресъхналата река — изсъска той и посочи на хиляда крачки напред. — Стоите и чакате там. Няма да се бавя.
Измъкна от калъфа на седлото най-добрия от прибраните разбойнически лъкове и избра две от по-малко разнебитените стрели в колчана, след което се обърна към Майнала.
— Зареди го този арбалет. В случай, че нещо се обърка.
— Как ще разбера?
Убиецът сви рамене.
— С червата си. — Погледна към Кенеб. Капитанът беше преметнат през седлото, все още в безсъзнание. Лошо. Раните по главата често пъти се оказваха непредсказуеми.
— Още диша — промълви Майнала.
Калам изсумтя и подкара в тръс през равнината.
Видя блясъка на лагерния огън много преди да навлезе във високата трева покрай сухото корито. Все така немарливо. Добър знак. Гласовете, които чу обаче, не бяха добър знак. Смъкна се от коня и запълзя по корем през мократа от росата трева.
Беше пристигнала още една банда разбойници. С дарове. Калам успя да зърне неподвижните проснати тела на пет жени из стана. Всички бяха изнасилени и след това — убити. Освен пазача на Борду имаше още седем мъже, насядали около огъня. Всички въоръжени добре и с броня от щавена кожа.
Пазачът, оставен от Борду, бълваше по няколко думи на един дъх.
— … няма да морим конете. Тъй че пленниците ще вървят пеш. Две жени. Две момчета. Както казах. Борду ги мисли тия неща. И един кон, като за принц. Още малко и ще видите…
— Борду ще подари коня — изръмжи единия от новодошлите. Не беше въпрос.
— Ще го подари ами как. И едно момче отгоре. Борду е щедър командир, сър. Много щедър.
„Сър.“ Е, истински воини на Вихъра значи.
Калам заотстъпва, но след миг спря. Очите му отново се спряха на избитите жени и той изруга наум.
Нещо встрани от него изпука, почти до рамото му. Убиецът се вкочани, после бавно извърна глава. Апт се беше снишил до него, свил глава към земята, с провиснала от челюстите му слюнка. Съществото примига разбиращо.
— Най-после значи? — прошепна Калам. — Или си дошъл само да погледаш?
Демонът не му отговори. Естествено.
Убиецът зареди по-добрата от двете стрели, облиза пръсти и заглади перцата. Нямаше смисъл да обмисля нещата в подробности. Имаше да убие осем души.
Все още прикрит от високата трева, се надигна, насочи лъка и си пое дълбоко дъх. Задържа дълго и двете.
Беше точно изстрелът, който му трябваше. Стрелата прониза лявото око на командира и се заби чак до тила на черепа му, железният връх изпращя, щом се удари в костта. Главата се люшна рязко назад и късият шлем отхвърча от нея.
