чак до там. Геслер и Сторми бяха на кърмата, нужни бяха и четирите им ръце, за да поддържат курса. Кълп беше близо до тях, готов да смени първия, чиито сили поддадат. А беше чакал достатъчно дълго, за да се разбере, че Геслер и Сторми водят надпревара за чест, никой от двамата не искаше да се предаде преди другия. Ухилените им лица го потвърждаваха. „Идиоти! Ще рухнат и двамата, и за магьосника ще остане сам да се оправя с руля.“
Небето над тях продължаваше да се гърчи и да мята мълнии във всички посоки. Морската повърхност упорстваше на виещия вятър, тежката като тиня вода се надигаше и издуваше, вълните сякаш не искаха да тръгнат наникъде. Обезглавените гребци продължаваха да гребат неуморно, въпреки че десетина гребла се бяха прекършили и само потрошените дръжки се надигаха и спускаха в ритъм с останалите. Барабанът продължаваше да бие, отвръщайки на небесните гръмове с отмерено и невъзмутимо търпение.
Тя стигна до стъпалата и се изкачи над калта, след което се спря изумена. Тинята се отля от кожата й като нещо живо, свлече се от краката й, за да се влее отново в мляскащата локва, покрила цялата палуба.
Присвит до главната мачта, Хеборик извика нещо, обзет от внезапна тревога, приковал поглед в калта, чието трептене се усилваше.
— В нея има нещо!
— Насам! — изрева му Трут откъм стъпалата на предния мостик и подаде ръка. Баудин го държеше здраво за другата. — Побързай! Нещо излиза!
Фелисин се качи още едно стъпало нагоре.
Калта се събираше, набъбваше и добиваше форма. Появиха се кремъчни остриета, някои сиви, други — с тъмночервения цвят на халцедон. По повърхността бавно се разстла раздърпана четина, обвила широки кокалести рамене. Костени шлемове заблестяха златни и кафяви — черепи на зверове, каквито Фелисин не можеше и да си представи, че съществуват някъде. Вече се мяркаха дълги кичури мръсна коса, черна и кафява. Калта не толкова се свличаше от всичко това, колкото се променяше. Тези същества бяха едно цяло с глината.
— Т’лан Имасс! — извика Кълп от средната мачта. „Силанда“ се тресеше като обезумяла. — Логрос Т’лан!
Бяха шестима. Всички бяха заметнати с животински кожи освен съществото, което беше по-малко от останалите и което се появи последно. То беше покрито с мазни опърпани пера на многоцветни птици, а дългата му коса беше стоманеносива, прошарена с червено. Раковини, еленови рога и костени накити висяха от прогнилата му кожена ризница, но като че ли не носеше оръжие.
Лицата бяха сгърчени и набръчкани, костите изпъкваха грубо под кожата. Очните кухини зееха като черни ями. По лицата им имаше твърда четина, освен на сивокосото същество, което се изправи точно срещу Кълп.
— Стой настрана, Слуга на Окования, дошли сме за своите родственици и за Тайст Едур. — Гласът бе женски, езикът — малазански.
Друг Т’лан Имасс се обърна към сивокосата. Беше много по-едър от останалите. Кожата, заметната на раменете му, като че ли беше от мечка, връхчетата на космите проблясваха сребърни.
— Смъртните поклонници са проклятие сами по себе си — проговори той отегчено. — Май трябва да избием и тях.
— Ще го сторим — каза другото същество. — Но първо плячката ни.
— Тук няма ваши родственици — заговори разтреперан Кълп. — А Тайст Едур са мъртви. Идете и се убедете сами. В капитанската каюта.
Женската Т’лан Имасс килна глава. Двама от спътниците й закрачиха към люка. След това тя се обърна рязко и изгледа Хеборик, застанал на перилото на предния мостик.
— Успокой мага, свързан с теб. Той е рана. И тя се разпростира. Това трябва да се спре. И кажи на своя бог, че такива игри го поставят в голяма опасност. Няма да позволим Лабиринтите да пострадат така!
Фелисин се изсмя, на ръба на истерията.
Т’лан Имасс се обърнаха като един към нея и я изгледаха.
Тя се присви неволно пред тези безжизнени погледи, после вдиша дълбоко и се изправи.
— Може да сте безсмъртни и достатъчно силни, за да заплашите бога глиган, но до този момент нищо не сте разбрали.
— Обясни — каза жената.
— Питай тоя, който го засяга — отвърна Фелисин, без да трепне пред бездънния й поглед и сама изненадана от себе си, че не се прекърши.
— Вече не съм жрец на Финир — каза Хеборик, вдигнал високо отсечените си ръце. — Ако богът глиган е тук сред нас, аз не го знам, нито ме интересува много. Магьосникът, яхнал тази буря, ни преследва, иска да ни унищожи. Не знам защо.
— Той е лудостта на отатарал — каза жената.
Двамата Имасс, пратени до капитанската каюта, се върнаха. Макар да не изрекоха нито дума, жената кимна.
— Е, значи са мъртви. А родствениците ни са си заминали. Трябва да продължим гонитбата. — Погледът й се върна на Хеборик. — Бих искала да те пипна.
Фелисин отново се изсмя.
— Млъкни, момиченце — изръмжа Кълп, избута я и слезе на палубата. — Не сме слуги на Окования. Дъх на Гуглата, какво впрочем значи „Окования“? Все едно, дори не искам и да знам. Стъпихме на тоя кораб случайно, не го предвиждахме…
— Не допускахме, че този Лабиринт ще бъде наводнен — каза жената.
— Казват, че можете да преминавате океани — измърмори намръщено магът. Фелисин долови, че думите на Т’лан Имасс го затрудняват. Както и нея.
— Можем да прекосяваме водни масиви — призна жената. — Но телата си можем да намираме само на суша.
— Значи като нас се качихте на този кораб, за да стъпите на суха…
— И да довършим задачата си. Преследваме своите изменили родственици.
— И да са били тук, отдавна са се махнали — отвърна Кълп. — Много преди да дойдете. Ти си Заклинателка на кости.
Жената килна глава.
— Хентос Ълм, от Логрос Т’лан Имасс.
— А Логрос вече не служат на империята Малазан. Радвам се, че поне не сте останали без работа.
— Защо?
— Все едно. — Кълп вдигна очи към небето. — Отпуснал го е здравата.
— Усеща ни — каза Хентос Ълм. И отново се обърна към Хеборик. — Лявата ти ръка е в равновесие, така е. Отатарал и неведома за мен сила. Ако силата на мага в бурята продължи да нараства, отатарал ще надделее и ще познаеш лудостта му.
— Искам да се махне от мен — изръмжа Хеборик. — Моля те.
Хентос Ълм сви рамене и пристъпи към бившия жрец.
— Трябва да унищожим онзи, който е в небесата. След това трябва да затворим раната на Лабиринта.
— С други думи — каза Фелисин, — изглежда, не си струваш усилието, старче.
— Заклинателко на кости — попита Кълп. — Що за Лабиринт е това?
Хентос Ълм замълча, без да откъсва очи от Хеборик.
— Древен. Куралд Емурлан.
— Чувал съм за Куралд Галайн — Лабиринта на Тайст Андий.
— Това е Тайст Едур. Изненадваш ме, маг. Ти си Мийнас Рашан, което е разклонението на Куралд Емурлан, достъпно за смъртните хора. Лабиринтът, който ти използваш, е детето на това място.
Кълп се беше навъсил в гърба на Заклинателката на кости.
— Пълна глупост. Мийнас Рашан е Лабиринтът на Сянка. На Амманас и Котильон, и на Хрътките.
— Преди Сенкотрон и Котильон — отвърна му Хентос Ълм — имаше Тайст Едур. — Заклинателката на кости посегна към Хеборик. — Ще те пипна все пак.
