— Добре си дошла.
Фелисин видя как тя опря сбръчканата си длан в гърдите на стареца. След миг отстъпи и му обърна гръб все едно, че не съществуваше повече за нея. Обърна се към загърнатия в меча кожа Т’лан Имасс, който й беше проговорил преди.
— Ти нямаш клан, Легана Брийд.
— Нямам клан — съгласи се той.
Жената посочи Кълп.
— Маг. Не се меси.
— Почакай! — каза Хеборик. — Какво усети в мен?
— Откъснат си от своя бог, макар че той продължава да те използва. Не виждам друг смисъл за съществуването ти.
Фелисин преглътна гадния си коментар. „Не и това.“ Раменете на Хеборик бавно се смъкнаха, сякаш бяха изтръгнали самата същина на живота му от гърдите, като парче плът, почерняло от кръв. Беше се вкопчил в нещо на живот и на смърт, а Заклинателката на кости току-що бе обявила, че това нещо е мъртво. „Свършиха ми всички неща, с които мога да го нараня. Може би това ще ме спре да се опитвам повече.“
Хентос Ълм отметна глава и започна да се разпада, прахта от съществото й се завихри в кръг. След малко се изви на спирала нагоре и бързо изчезна в ниските облаци, кипнали в небесата над тях.
Изпращя мълния — толкова близо, че ушите на Фелисин заглъхнаха от болка. Тя изкрещя и се свлече на колене. Другите бяха изпитали същото, без останалите Т’лан Имасс, които продължаваха да стоят, сковани и безразлични. „Силанда“ се разтресе. Оцапаната с кал пирамида от отсечени глави около мачтата рухна. Главите се затъркаляха и затопуркаха тежко по палубата.
При този звук Т’лан Имасс се извърнаха рязко, изведнъж извадили оръжията си.
Сред кипналите облаци изтътна гръм и въздухът отново потръпна.
Онзи, когото бяха нарекли Легана Брийд, се наведе и вдигна една от главите за дългата черна коса. Беше Тайст Андий, жена.
— Още е жива — промълви немрящият воин с нотка на изненада. — Куралд Емурлан, магията е оковала душите им в плътта.
От облаците отекна смътен крясък — звук, изпълнен с отчаяние и — в нелепо съчетание — с чувство за избавление. Облаците се разпръснаха във всички посоки, разкъсаха се на тънки снопчета. През тях лумна светлокехлибарено небе. Отишла си беше бурята, както и обезумелият чародей.
Фелисин се сниши, когато нещо прелетя покрай нея, оставяйки след себе си миризма на леш. Когато погледна нагоре, Хентос Ълм стоеше отново на палубата, с лице срещу Легана Брийд. Стояха неподвижно, въвлечени сякаш в безмълвен разговор.
— Дъх на Гуглата! — изпъшка Кълп до Фелисин. Взираше се към небето с пребледняло лице и тя проследи погледа му.
Огромна черна рана, обкръжена с огненочервено и голяма колкото пълна луна, беше зейнала в кехлибареното небе. Онова, което се процеждаше от разкъсаното в тъканта на света, сякаш се прокрадваше във Фелисин през очите й, сякаш самото гледане можеше да прехвърли някаква зараза, болест, която щеше да плъзне в плътта й. „Като отровата на кръвниче.“ От гърлото й се откъсна сподавен стон и тя в паника отмести поглед.
Но Кълп продължаваше да се взира и лицето му ставаше все по-бледо, устата му беше увиснала вяло. Фелисин го сръга с лакът.
— Кълп! — Той не реагира. Тя го удари.
Изведнъж Геслер се озова до тях и закри с длан очите му.
— По дяволите, маг, престани да го гледаш!
Кълп се възпротиви, след това сведе глава и кимна.
— Хайде, пусни го — каза тя на ефрейтора.
Щом Геслер го пусна, магът се обърна към Хентос Ълм. Гласът му беше хриплив и разтреперан.
— Това е раната, за която спомена, нали? Разширява се… усещам я, като рак…
— Душа трябва да я закърпи.
Легана Брийд беше закрачил по палубата. Очите на всички се извърнаха към него. Той стигна до кърмовия мостик, качи се и застана пред Сторми. Ветеранът не отстъпи, нито се сви от страх.
— Е — промърмори с бледа усмивка морският пехотинец. — Значи това било краят.
Т’лан Имасс вдигна сивия кремъчен меч.
— Задръж — изръмжа Геслер. — Ако ви трябва душа, която да запуши оная рана… моята вземи.
Легана Брийд извърна рязко глава.
Геслер стисна устни. И кимна.
— Недостатъчно — изрече Хентос Ълм.
Легана Брийд отново се обърна към Сторми.
— Аз съм последният от моя клан — избоботи той. — Л’ече Шаин ще свърши. Това оръжие е нашата памет. Носи го, смъртни. Познай тежестта му. Камъкът винаги жадува за кръв. — И поднесе на воина дългия четири стъпки меч.
С помръкнало лице, Сторми го пое. Фелисин видя как мускулите му се стегнаха да удържат тежестта.
— Хайде — промълви Хентос Ълм.
Легана Брийд отстъпи крачка назад и рухна сред прашен стълб. Въздухът около него се раздвижи, зафуча и засмука бялата прах на вихрушка. След миг вятърът заглъхна и Легана Брийд вече го нямаше. Останалите Т’лан Имасс вторачиха погледи към небесата.
Фелисин така и не разбра дали само си представи, че видя как Т’лан Имасс възвърна формата си, когато прашната вихрушка се заби в средата на небесната рана — малка и нищожна привидно разперена фигурка, бързо погълната от мастиления мрак. Миг след това краищата на раната сякаш потръпнаха и небето наоколо се закъдри на тънки вълни. И зейналото в небесната тъкан започна да се свива.
Хентос Ълм продължаваше да се взира нагоре. Накрая кимна.
— Достатъчно. Раната е закърпена.
Сторми бавно свали върха на кремъчния меч и го опря на палубата.
„Един пребит ветеран, съкрушен така цинично, поредният имперски несретник.“ Явно беше смазан. „Недостатъчно, каза тя. Как не!“
— Ще си тръгваме — каза Хентос Ълм.
Сторми се съвзе и вдигна глава.
— Заклинателко на кости!
Тя му отвърна с явно презрение:
— Легана Брийд поиска онова, което му се полагаше по право.
Войникът не отстъпи.
— Това „закърпване“… кажи ми, болезнено ли е?
Вместо отговор Хентос Ълм сви рамене и се чу съвсем доловимо стържене на кости.
— Сторми! — извика предупредително Геслер, но приятелят му тръсна глава и слезе на палубата. Щом пристъпи към Прорицателката, друг Т’лан Имасс застана пред него, за да го спре.
— Войник! — отсече Геслер. — Спри!
Но Сторми само отстъпи встрани и надигна меча от кремък.
Т’лан Имасс отново се озова пред него, бърз като мълния, ръката му се стрелна напред и стисна Сторми за шията.
Геслер изруга, избута Фелисин от пътя си — ръката му докопа дръжката на меча, — но спря, щом стана ясно, че Т’лан Имасс само държи Сторми. А и самият пехотинец се беше съвсем усмирил. Двамата си прошепнаха нещо. После немрящият воин го пусна и отстъпи назад. Гневът на Сторми беше изчезнал и нещо в хлътналите му рамене напомни на Фелисин за Хеборик.
— Заклинателко на кости! — изрева Кълп.
Ала петимата Т’лан Имасс се разпадаха.
— Почакайте! — извика магът и се втурна към тях. — Как в името на Гуглата да се измъкнем оттук!?
