през нощта да се събере за стануване в лагера, който авангардът щеше да подготви. Ако Дюйкър изобщо имаше шанс да ги настигне, то това щеше да е през тази нощ.
За брода знаеше само по карти, а и спомените му бяха отчайващо смътни. Река Секала беше средно около петстотин крачки на ширина и течеше на север, към морето Кейрас. В сгъвката между два хълма трябваше да има някакво селце, на няколкостотин крачки южно от самия брод. Като че ли си спомняше и за някакъв „хомот“ — парче суша с форма на волски хомот, при един завой на реката.
Гаснещият ден разстла сенки по земята. Най-ярките нощни звезди огряха тъмната синева на небето. Нощни пеперуди се вдигнаха и запърхаха като късчета пепел.
Дюйкър отново яхна коня. На половин миля на север по билото на хълма яздеше малка група тайтански конници. Дюйкър прецени, че е все още поне на една левга от реката. Колкото повече се приближаваше, патрулите на конните воини щяха да се увеличават. А нямаше никакъв план как да се оправи с тях.
През по-голямата част от деня историкът беше вървял пеш, за да спести силите на животното за бързо препускане. Щеше да му е нужно всичко, което конят бе способен да даде от себе си, а се боеше, че няма да е достатъчно. Смуши го и го подкара в тръс.
Далечните тайтанци не му обърнаха внимание и скоро се скриха от погледа му. С разтуптяно сърце, Дюйкър подкара коня в лек галоп.
Лъхна го вятър в лицето и историкът изсъска благодарствена молитва заради милостта на неведомия бог. Надвисналият отпред облак прах започна да се сляга.
Небето помръкна.
На няколкостотин крачки вляво от него извика глас. Десетина конници, с кожени ивици, вързани за пиките им. Тайтанци. Дюйкър ги поздрави с вдигнат юмрук.
— Призори ще бъде, старче! — изрева един от тях. — Да атакуваме сега ще е самоубийство!
— Иди в стана на Релой! — ревна му друг. — На северозапад, старче — тръгнал си към вражеските редици!
В отговор Дюйкър замаха с ръце като обезумял. Надигна се леко в седлото, прошепна няколко думи в ухото на коня и леко го стисна с колене. Животното изпъна глава напред и крачките му се удължиха.
Щом стигна билото на ниския хълм, историкът най-сетне видя през какво му предстои да премине. Напред и вдясно от него се простираше станът на тайтанските пиконосци, около хиляда или повече шатри, със стотици готварски огньове. Конни патрули обикаляха в неспокойна редица отвъд шатрите, за да пазят от вражеските сили, окопали се при брода. Вляво от тайтанския стан се бяха пръснали стотици хиляди скърпени от каквото падне шатри — селската орда. Над дрипавото, изникнало наскоро поселище като сиво-черен плащ беше надвиснал пушек. Печеше се месо. Външният защитен кордон се състоеше от окопи, отново срещу реката. Между двата лагера имаше коридор, с ширина не повече от два фургона, който минаваше по ската и свършваше пред земните укрепления на Колтейн.
Дюйкър подкара коня си по този коридор, пришпори го в пълен галоп. Тайтанският отряд го беше оставил, но воините, патрулиращи около лагера, вече го гледаха съсредоточено, макар и без явна тревога… засега.
Щом подмина вътрешния край на племенния стан, вдясно от него, а след това и морето от шатри на селяните вляво, той видя вдигнатите земни укрепления, редиците шатри и постовете — ордата си имаше допълнителна защита. Зърна и две знамена, на Сиалк и на Хисар — редовна пехота. Извърнаха се покрити с шлемове глави, погледите им бяха привлечени от тропота на копитата на коня му и вече от разтревожените викове на тайтански ездачи.
Конят напрягаше сетни сили. Постовете на Колтейн бяха на петстотин разкрача пред него, но сякаш не се приближаваха. Той чу тропота на преследващите го коне — усилваше се все по-близък. По малазанските насипи се появиха човешки фигури, заизпъваха лъкове. Историкът се замоли наум дано умовете на войниците, към които яздеше, да са достатъчно бързи. Изруга, щом видя как лъковете се надигнаха и изпънаха за стрелба.
— Не по мен, копелета такива! — изрева на малазански.
Лъковете изсвистяха. Стрелите полетяха невидими в здрача.
Конете зад него зацвилиха. Дюйкър се обърна рисковано през рамо и видя как тайтанците спират, за да обърнат и да излязат от обхвата на стрелите. По земята лежаха ритащи коне и няколко мъртви тела.
Забави коня до лек галоп, после — до тръс и приближи отбранителните насипи. Конят беше плувнал в пяна, главата му беше клюмнала.
Дюйкър бавно навлезе сред тълпа синекожи уикци — клана на Невестулката. Всички го гледаха смълчани. Огледа се и разбра, че е в подходяща компания — воините от североизточен Кюон Тали приличаха на призраци, с изпити от глад и изтощение лица, също като неговото.
Оттатък лагера на клана на Невестулката бяха униформените войнишки палатки и се виждаха две знамена — гвардията на Хисар, които бяха останали верни, и някаква част, чийто флаг Дюйкър не можа да разпознае, освен стилизирания арбалет в средата, обозначаващ морската пехота на Малазан.
Няколко ръце се протегнаха да му помогнат да слезе от седлото. Няколко гласа замърмориха утешително. Грижите им бяха повече за коня. Един старец го стисна за рамото.
— Ще се погрижим за този храбър кон, странниче.
— Мисля, че е свършил — отвърна Дюйкър, обзет от жал. „Богове, колко съм уморен.“
Старецът поклати глава.
— Жените ни са опитни в тези неща. Ще препуска отново конят ти. А, ето че идва един офицер — върви.
Приближи се капитан от неизвестна на Дюйкър рота морски пехотинци. Беше фаларец, с дълга вълниста рижа коса и брада.
— В седлото яздеше като малазанец — рече той, — ама дрехите ти са на проклет доусиец. Обясни какъв си и що си, и то бързо.
— Дюйкър, Имперски историк. Опитвам се да ви догоня още от Хисар.
Очите на капитана се облещиха.
— Сто и шейсет левги… и очакваш да ти повярвам? Колтейн напусна Хисар преди близо три месеца.
— Знам. Къде е Бълт? Кълп върна ли се в Седма? И кой, в името на Гуглата, си ти?
— Лъл, капитан от морската пехота на Сиалк, крилото на Картерон, флотата на Саул. Колтейн е свикал съвещание — най-добре е да дойдете с мен, историк.
Тръгнаха през лагера и Дюйкър се ужаси от това, което видя. Зад окопите на пехотинците имаше широко, наклонено към реката поле, през което минаваше ограден с въжета път. Вдясно бяха стотиците фургони, натоварени догоре с ранени. Колелата на фургоните бяха затънали в подгизнала от кръв кал. В осветения от факлите въздух прелитаха птици и грачеха настървено — подушили бяха кръвта. Още по- надясно разораното поле беше покрито с огромна маса добитък: животните бяха струпани плътно и потръпваха като кипнал прилив под мъглата от ризани — крилатите гущери пируваха с рояците мухи.
По-нататък полето се спускаше към блатна ивица, с дъсчен понтон през нея. Водата лъщеше червено. Отвъд блатото се виждаше широк изгърбен остров с форма на волски хомот, на който се беше струпал в пълна неразбория лагерът на бежанците — десетки хиляди дрипави шатри.
— Дъх на Гуглата! — изпъшка историкът. — През всичко това ли ще трябва да минем?
Капитанът поклати глава и посочи една голяма фермерска къща откъм страната на добитъка.
— Там е. Кланът на Враната на Колтейн пази южната страна по хълмовете, за да не може стоката да се разпръсне или местните да отмъкнат животни — от другата страна има едно село.
— Флотата на Саул ли казахте? Но защо не сте с адмирал Нок в Ейрън, капитане?
Червенокосият войник отвърна с гримаса.
— Де да бяхме с него. Оставихме флотата и се оттеглихме в Сиалк за ремонт — транспортният ни кораб беше от седемдесет години, започна да се пълни с вода на два часа път от Хисар. Бунтът избухна същата нощ, тъй че зарязахме кораба, събрахме каквото беше останало от тамошната рота морски пехотинци и тръгнахме с бежанската колона от Сиалк.
Самотната къща, която доближиха, се оказа тромава внушителна постройка. Обитателите й наскоро я бяха изоставили, бягайки от кервана на Колтейн. Основите й бяха от дялан камък, а стените от здрави греди, измазани с глина. Един войник от Седма стоеше на пост пред здравата дъбова врата. Кимна на
