Беше твърде късно. Съществата ги нямаше.
Геслер се обърна към Сторми, кипнал от гняв:
— Какво ти каза онзи кучи син?
Очите на войника бяха влажни — потресоха Фелисин.
— Сторми… — прошепна Геслер.
— Каза, че… съществува… голяма болка — промълви мъжът. — Попитах го: „Откога?“ Каза: „Вечна е“. Раната заздравява около него, разбираш ли? Не е могла да го спре, разбираш ли? Не и в такова нещо. Пожелал го е сам… — Мъжът се задави. Обърна се, затича по палубата и се скри.
— Без клан — рече Хеборик от мостика. — Ненужен никому. Съществувание без смисъл…
Геслер изрита една от отрязаните глави. Топуркането й отекна силно в заглъхналия въздух.
— Има ли все още някой, който иска да живее вечно? — изръмжа той и се изплю.
Трут заговори с разтреперан глас:
— Някой друг видя ли го? Прорицателката не го… сигурен съм, че не го…
— Какви ги пелтечиш, момче? — изрева Геслер.
— Онзи Т’лан Имасс. Върза я на колана си. За косата. Наметалото от мечка я скри.
— Какво?
— Той взе една от главите? Никой друг ли не го видя?
Хеборик реагира пръв. Ухилен дивашки, той скочи на палубата и затича към люка. Още докато се хвърляше към капака, Кълп вече се спускаше към първата палуба с гребци.
Минутите затекоха тягостно.
Геслер, все още намръщен, тръгна към Сторми и бившия жрец.
Кълп се върна.
— Един от тях е мъртъв като колец!
Фелисин помисли да попита какво означава всичко това, но я обзе внезапна умора и се отказа. Обърна се и видя Баудин. Беше при носа, с гръб към всичко… към всички. Удиви я безразличието му. Липса на въображение, заключи след малко, и тази мисъл я накара да се усмихне със злоба. Тръгна към него.
— Твърде много ти дойде, а, Баудин? — подкачи го, като се облегна до него на извитото перило.
— Т’лан Имасс винаги носят само неприятности — отвърна той. — Каквото и да правят, винаги има две страни, ако не и повече. Стотици може би.
— Уличен главорез с мнение.
— Всяко твое мнение е като изсечено в камък, момиче. Нищо чудно, че хората непрекъснато те изненадват.
— Изненадват? Нищо не може да ме изненада, главорезо. Замесени сме в нещо. Ще ни сполетят още по-лоши неща, тъй че престани да мислиш за изход. Изход няма.
Той изсумтя.
— Най-после нещо умно от устата ти.
— О, я не ми омеквай — отвърна Фелисин. — Просто съм твърде уморена, за да бъда жестока. Дай ми само няколко часа сън и отново ще съм си същата.
— И ще умуваш как да ме убиеш.
— Което ме забавлява.
Той помълча дълго, зареял поглед в безсмисления хоризонт, после се обърна към нея.
— Хрумвало ли ти е някога, че може би тъкмо това, което си, те е заклещило в капана, в който си се заклещила?
Тя примига. Малките му като на звяр очи проблясваха язвително.
— Не те разбирам, Баудин.
Той се усмихна.
— О, разбираш ме много добре, момиченце.
10.
Едно е да дадеш пример с десет войници зад гърба ти. Съвсем друго е с десет хиляди.
Беше изтекла цяла седмица, откакто Дюйкър се натъкна на следата, оставена от бежанците от Кейрон Тепаси. Явно бяха изтласкани на юг, за да бъде подложен тътрещият се град на Колтейн на още по-голямо напрежение, прецени историкът. Нищо друго нямаше в тази безкрайна тревиста пустош. Сезонът на сушата се беше задържал, слънцето в пустото небе беше съсухрило тревата толкова, че стръковете приличаха на ръждясала тел.
Ден след ден се изтърколваха, а Дюйкър все не можеше да догони Юмрука и неговия керван. На няколко пъти беше видял пред себе си огромен облак прах, но тайтанските ездачи на Релой му бяха попречили да се приближи.
Колтейн успяваше някак да държи силите си в движение, в непрестанно движение, все по-близо и по- близо към река Секала. „А оттам накъде? Дали ще спре в отбрана при стария брод?“
И тъй, Дюйкър продължи да язди по дирята на окаяната колона. Оставеното от бежанците намаляваше, но картината ставаше все по-грозна: малки гробове, покрили като гърбици изоставените места за стан; пръснати по земята кости от коне и добитък; често преправян, но най-сетне изоставен ок на фургон, останалото от фургона сигурно бе разглобено и прибрано за части. Отходните изкопи воняха под облаци мухи.
Местата на дребните схватки обаче разкриваха друга история. Между голите непогребани тела на тайтанските конни воини лежаха потрошени уикски пики със свалени остриета. Всичко годно за използване беше смъкнато от тайтанските трупове: кожени каишки, гамаши и колани, оръжия, даже плитки от косите им. Мъртвите коне също бяха прибрани и на тяхно място бяха останали само петна окървавена трева.
Тези гледки вече отдавна не изненадваха Дюйкър. Също като племенните воини на тайтан, с които от време на време се заговаряше, беше започнал да вярва, че Колтейн е всичко друго, но не и човек, и че е изваял своите войници и всички бежанци в неумолими въплъщения на невъзможното. Но въпреки това не можеше да има никаква надежда за победа. „Апокалипсисът“ на Камъст Релой включваше армиите на четири големи града и на още десетина по-малки селища, безчет племена, както и селяшка орда, голяма колкото цяло вътрешно море. И всичко това се приближаваше, доволно засега само да съпътства Колтейн до река Секала. Всички течения се изливаха натам. Предстоящата битка се очертаваше като пълно унищожение.
Дюйкър яздеше през деня — дрипав, измършавял от глад, обрулен от вятъра самотник, изостанал от селяшката армия, старец, решен на всяка цена да се включи в последната битка. Тайтанските конници вече го познаваха още щом го зърнеха отдалече и не му обръщаха много внимание, освен да му махнат за поздрав. На всеки два или три дни някой воин го догонваше, подаваха му вързопи с храна, вода и зоб за коня. В известен смисъл се беше превърнал в тяхна икона, пътуването му беше станало някак символично, обременено с непожелана значимост. Жегваше го понякога чувството за вина от това, но все пак приемаше даровете им с искрена благодарност — в края на краищата благодарение на тях и той, и конят му все още бяха живи.
Все пак верният му кон показваше признаци на изтощение. Всеки ден му се налагаше все повече да го води за юздите.
Беше на свечеряване. Прашният облак продължаваше напред, докато Дюйкър не се увери в един момент, че авангардът на Колтейн е стигнал до реката. Юмрукът сигурно щеше да настои целият керван
