Калам вече се целеше за втория си изстрел, още докато тялото залиташе към земята, прегънато на две в кръста. Избра си онзи, който реагира най-бързо, едър воин с гръб към него.
Стрелата излетя малко криво, заби се в дясното рамо на воина, отклони се от плешката и продължи нагоре под ръба на шлема. Късметът на Калам отново не го подведе — мъжът залитна, срина се в огъня и издъхна веднага. Вдигна се облак искри и тялото загаси пламъците. Нощният мрак загърна сцената като черен плащ.
Убиецът пусна лъка и бързо пристъпи към викащите уплашени мъже, стиснал два ножа. Бързо избра целите си. Лявата му ръка замахна вихрено и метна първия нож. Един от воините изкрещя. Друг успя да го види, но падна още преди да е изревал.
Тримата останали воини и човекът на Борду се подготвяха за боя, отстъпвайки назад за позиция. Реакцията им даваше да се разбере, че според представата им ги е нападнало цяло отделение. Калам се възползва от паниката им, за да довърши оня, когото беше клъцнал по лицето.
— Пръснете се! — изсъска един от воините. — Джелем, Ханор, вземете арбалетите…
Изчакването щеше да е самоубийство. Най-напред Калам атакува онзи, който беше поел командата. Противникът му заотстъпва отчаяно, размахвайки дивашки тълвара, но убиецът го прободе в китката с върха на камата, воинът изкрещя от болка и оръжието изхвърча от сгърчената в спазъм ръка.
Калам заби дългия нож в гърдите му, веднага след което се сниши и бързо се извъртя, избягвайки удара на пазача, оставен от Борду. Ходът беше изненадващ, защото не бе очаквал от него такъв прилив на кураж. В този момент за малко щеше да умре. Единственото, което го спаси, беше изправянето му в обхвата на часовия. Камата на Калам се заби ниско, малко под бойния колан, и по ръката му плисна кръв. Мъжът изкрещя и се преви на две, затискайки и ножа, и държащата го ръка.
Убиецът пусна оръжието и отстъпи встрани.
Последните двама воини се бяха присвили ниско и се мъчеха да заредят арбалетите. Оръжията бяха малазански и двамата се оказаха фатално невежи в боравенето със зареждащите механизми. Самият Калам можеше да зареди такова оръжие за четири секунди.
Не им остави дори и толкова, влезе им светкавично. Единият все още се мъчеше да затвори напречното лостче, но паническият страх провали усилията му и стрелата отскочи от жлеба и падна на земята. Другият изръмжа, хвърли арбалета и измъкна тълвара от ножницата, за да посрещне атаката на Калам. Имаше предимство както в обхвата, така и в тежестта на оръжието, ала и двете не му помогнаха, след като куражът изведнъж го остави и го накара да замръзне на място.
— Моля те…
Думата отнесе и последното му издихание, след като Калам отби тълвара встрани, замахна с острия като бръснач ръб на дългия нож и разпра гърлото му. Замахът продължи до пълен кръг, при който с едно странично забиване ножът разпра гърдите на другия — кожената броня, ребрата и дробовете. Задавен, воинът рухна на земята. Убиецът го довърши с последния си замах.
Освен стоновете на пазача на Борду цареше тишина. От горичката с ниски дървета на трийсет крачки по коритото на пресъхналата река се чуха първите чуруликания на птици, събудили се да посрещнат утрото. Калам се смъкна на коляно и всмука жадно сладкия прохладен въздух.
Чу стъпки на кон, спускащ се по южния бряг, обърна се и видя Майнала. Арбалетът в ръцете й сочеше от един труп към друг, докато оглеждаше поляната, след което погледна ококорена Калам.
— Преброих осем.
Все още задъхан, убиецът кимна. Изтри острието на дългия нож в телабата на последната си жертва, след което огледа ръба, преди да го прибере в канията.
Пазачът на Борду най-сетне притихна.
— Осем!
— Капитанът как е?
— Буден е. Май има треска.
— На около четиридесет крачки на изток оттук има друга поляна — рече Калам. — Предлагам през деня да лагеруваме там. Трябва да поспя.
— Да.
— Този бивак трябва да го разчистим… труповете…
— Това го остави на Селв и мен. Вече не се стъписваме от такива неща.
Убиецът изпъшка, изправи се и тръгна да си прибира оръжията. Майнала го гледаше. После каза:
— Имаше още двама.
Калам се спря над едно от телата и я погледна.
— Какво?
— Пазели са конете. Изглеждат все едно… — Замълча, след което продължи мрачно: — Разкъсани са на парчета. Едри късове… липсват. Следи от хапане.
Убиецът отново изпъшка и измърмори:
— Нямах много за ядене напоследък…
— Може да е някоя степна мечка, от кафявите стръвници. Възползвала се е от бъркотията, за да ги нападне. Чу ли цвилене на коне?
— Може. Не помня. — Вгледа се в лицето й, зачуден какво ли става зад тези почти сребристи очи.
— Имаше много писъци, но пък звукът се обърква от тези брегове. Все едно, ще трябва да мине за обяснение, не мислиш ли?
— Би могло.
— Добре. Сега ще се върна при другите. Няма да се бавим.
Обърна коня, без да използва юздите, тъй като все още държеше арбалета. Калам така и не разбра как го прави. Спомни си как се беше навела на едното стреме преди няколко часа, а и танца й по седлата. „Тази си я бива в ездата.“
Огледа осеяния с трупове и кръв бивак и изпъшка:
— Гуглата ми е свидетел, трябва да си почина.
— Калам, който яздеше с Уискиджак през Рараку… — Капитан Кенеб поклати глава и отново разбърка огъня.
Беше се стъмнило. Убиецът тъкмо се беше събудил след дългия и дълбок сън. Първият му час след такъв сън никога не беше приятен. Болежки в ставите, стари рани — годините му винаги си казваха думата, когато поспеше. Селв беше сварила силен чай. Наля му една чаша и сега Калам мълчеше и отпиваше, загледан в гаснещите пламъци.
— Още не мога да повярвам, че един човек може да избие осем противници, и то само за броени минути — промълви Майнала.
— Калам е бил нает в Нокътя — обясни Кенеб. — Това е рядкост. Обикновено ги взимат от деца, обучават ги…
— Обучаване? — Калам изсумтя. — Надъхване. — Вдигна очи към Майнала. — Нападането на група воини не е чак толкова невъзможно, колкото ти се струва. Когато нападателят е сам, няма кой друг да направи първия ход. Осем, десет души… е, те си представят, че трябва просто да ме обкръжат и да ме посекат. Само че кой ще тръгне пръв? Всички се колебаят, чакат да се откриеш. Моята работа е да не спирам да се движа, да затварям всяко откриване, преди да успеят да реагират. Между другото, едно отделение ветерани знае как да действа съгласувано…
— Значи извади късмет, че не бяха ветерани.
— Да, късмет си беше.
По-голямото момче, Кесен, се обади:
— Можете ли да ме научите да се бия така, сър?
Калам изпъшка.
— Предполагам, че на баща ти му се иска да ти предложи по-добър живот, момче. Боят е за хора, които са се провалили във всичко друго.
— Но боят и войниклъкът не са едно и също — каза Кенеб.
— Така е — съгласи се убиецът, усетил, че е засегнал по някакъв начин гордостта на капитана. — Войниците заслужават уважение и е вярно, че понякога се налага да се бият. Воюването означава да
