останеш твърд, когато дойде такъв момент. Тъй че, момко, ако искаш да се научиш да се биеш, първо се научи на войниклък.
— С други думи, слушай татко си — каза Майнала и отвърна с бърза шеговита усмивка на Калам.
След някакъв жест или поглед, който той не успя да улови, Селв стана и отведе момчетата да довършат работата по вдигането на бивака. След като се отдалечиха достатъчно, Кенеб рече:
— Ейрън е на колко, три месеца път оттук? Гуглата да ме вземе, все трябва да има някой град в ръцете на Малазан, или укрепление, което да е по-близо, ефрейтор.
— Всички вести, които чух, са лоши — отвърна Калам. — Всичко на юг оттук са племенни територии, чак до река Ватар. Убарид е близо до реката, но предполагам, че вече е завзет от Апокалипсиса на Ша’ик — твърде важно пристанище е, за да не си го подсигурят. Второ, според мен повечето племена оттук до Ейрън са тръгнали да се присъединят към Камъст Релой.
Кенеб го погледна изненадано.
— Релой?
Калам се намръщи.
— Разбойниците говореха, че е на югоизток оттук…
— По-скоро на изток, отколкото на юг. Релой преследва Юмрук Колтейн и Седма армия. Сигурно ги е помел вече, но и така да е, силите му са на изток от река Секала и му е възложено да държи точно тази територия.
— Знаете за тези неща повече от мен.
— Имахме слуги от тайтан — обясни Майнала. — Бяха верни.
— За което платиха с живота си — добави капитанът.
— В такъв случай, има ли на юг от тук армия на Апокалипсиса?
Кенеб кимна.
— Да, подготвя се за поход към Ейрън.
Убиецът се намръщи.
— Кажете ми, капитане, да сте чували някога думата „джистал“?
— Не, не е от Седемте града. Защо?
— Разбойниците говореха за „джистал в Ейрън“. Като за ашик в дупката. — Помълча малко, след което въздъхна. — Кой командва тази армия?
— Онзи кучи син Корболо Дом.
Калам присви очи.
— Но той е Юмрук…
— Беше, докато не се ожени за една местна жена, която се оказа дъщерята на последния Свещен бранител на Халаф. Стана ренегат, наложи му се да избие половината си легион — отказваха да изменят на Империята. Останалите смъкнаха имперската униформа, обявиха се за наемнически отряд и сключиха договор с Корболо. Точно този отряд ни удари в Орбал. Наричат се Легиона на Вихъра или нещо такова. — Кенеб стана, разрита огъня и разпръсна последните догарящи въглени. — Влязоха като съюзници. Не подозирахме нищо.
В тази история се криеха и други неща, усети убиецът.
— Корболо го помня — промълви Калам.
— Помислих си го. Беше заместил Уискиджак, нали?
— За известно време. След Рараку. Превъзходен тактик, но малко прекалено кръвожаден за моя вкус. За Ласийн също — точно затова го набута в Халаф.
— И вместо него издигна Дужек. — Капитанът се изсмя. — Който пък сега е обявен за изменник.
— Виж, това беше голяма несправедливост. Ще ви разправя някой ден — каза Калам и се надигна. — Трябва да тръгваме. Онези разбойници може да си имат приятели наблизо.
Усети погледа на Майнала върху себе си, докато подготвяше коня за път, и това доста го обезпокои. Мъжът починал едва преди двайсет и четири часа. Срязана котва. Калам беше непознат, взел нещата почти в свои ръце, въпреки че зет й беше по-старши по чин. За първи път от много време трябваше да си е помислила, че с него имат шанс да оцелеят. Отговорност, която никак не му харесваше. „Все пак винаги съм ценял способните жени. Само че един такъв интерес, толкова скоро след смъртта на мъжа й, е като цвете на мъртво стебло. Привлекателно, но не задълго.“ Беше способна, но ако я оставеше да продължи така, нуждите й щяха да подкопаят тази способност. „Не е добре за нея. И освен това, ако го позволя, преди всичко ще престане да е привлекателна за мен. По-добре да си остана сам. По-настрана.“
— Ефрейтор Калам — каза зад него Майнала.
Той се обърна.
— Какво?
— Онези жени. Мисля, че трябва да ги погребем.
Калам се поколеба, след това продължи да оглежда сбруята на коня.
— Нямаме време. Грижи се за живите, не за умрелите.
Гласът й се втвърди.
— Това правя. С нас има две момчета, на които трябва да им се напомня за почитта.
— Не сега. — Отново я погледна. — Почитта няма да им помогне, ако загинат. Виж дали всичко е готово за тръгване и се качвай на коня.
— Тук капитанът заповядва — отвърна тя пребледняла.
— На него главата му е разнебитена и продължава да си мисли, че това е разходка. Наблюдавай го, когато е с ума си — очите му се изпълват със страх. А ти искаш да го натовариш с още едно бреме. Още едно малко натоварване може да го накара да се отдръпне завинаги в главата си и тогава каква полза ще има от него? За когото и да е?
— Добре. — Тя стисна устни и му обърна гръб.
Изгледа я, докато се отдалечаваше. Селв и Кенеб стояха до конете си, достатъчно далече, за да са чули нещо, но достатъчно близо, за да разберат, че между Майнала и него се е надигнала тъмна вода. След малко се появиха и двете деца, яхнали на един кон, седемгодишното момче седеше с изправен гръб отпред, а по-малкото му братче го беше прегърнало през кръста. И двамата изглеждаха по-големи от годините си.
„Почит към живота. Разбира се. Другият урок е колко евтин може да се окаже този живот. Може би първото произлиза от второто, в който случай ще ги получат и двата.“
— Готови сме — каза хладно Майнала.
Калам се метна в седлото. Очите му обходиха усилващия се мрак. „Стой наблизо, Апт. Наблизо, но не съвсем.“
Излязоха от сухото корито и поеха през тревистия Одан, с Калам в челото. За щастие, демонът беше свенлив.
Свирепата вълна ги връхлетя откъм левия борд — гъста лепкава стена, която прескочи през перилото и се разби в палубата като тинесто свлачище. За секунди водата се отцеди от тинята и Фелисин и другите на главната палуба останаха затънали до колене във вонящата гадост. Пирамидата от отрязани глави се бе превърнала в безформена могила.
Хеборик изпълзя до нея; лицето му бе оцапано с мръсножълта като охра кал.
— Тази тиня! — изпъшка той и изплю мазната каша, напълнила устата му. — Виж какво има в нея!
Отчаяна дотолкова, че почти неспособна да реагира, тя все пак се наведе и гребна шепа.
— Пълна е със семена. И гнили растения…
— Да! Тревни семена и гниеща трева… не разбираш ли, момиче? Това тук не е морско дъно. Това е степ. Наводнена. Този Лабиринт е наводнен. Наскоро.
Тя не пожела да сподели възбудата му и изсумтя:
— Това изненада ли е? Не можеш да караш кораб през степта, нали?
Той присви очи.
— Тук има нещо, Фелисин!
Тинята около прасците й изглеждаше странно — сякаш се влачеше насам-натам, пълзеше сякаш, изпълнена с живот. Тя остави бившия жрец и загази с мъка към кърмовия мостик. Вълната не беше стигнала
