Очите на Калам се присвиха към главатаря. Минеше ли от другата страна на стана, явно рискуваше да получи две-три стрели от нападателите по време на схватката. „Пак войнишкият хумор, доколкото схващам.“ Но си замълча, обърна коня си след Борду и подкара до него по кривината, която щеше да заобиколи бивака на бежанците.
— Добри ли са ти хората с лъковете? — попита след малко убиецът.
— Като змии са, мекрал.
— И горе-долу със същия обхват — измърмори Калам.
— Няма да пропуснат.
— Не се съмнявам.
— Боиш ли се, мекрал? Ти, толкова едър и опасен мъж? Воин при това, без съмнение. Изненадан съм.
— Имам по-голяма изненада за теб — отвърна Калам и острието на ножа му се хлъзна през гърлото на Борду.
Плисна кръв. Главатарят на разбойниците изхъхри и главата му увисна на прерязания врат.
Убиецът прибра камата, подхвана го и го изправи на седлото с ръка на гърба му.
— Поязди още малко с мен — каза Калам, — и Седемте свети дано ти съдерат измамната душица. — „Както ще направят и с моята, като му дойде времето.“
Отпред заблещука светлината на огъня. Викове издадоха, че атаката на разбойниците е започнала. По твърдата земя затопуркаха конски копита. Калам подкара напред двата коня. Тялото на разбойника се поклащаше, главата му се бе килнала така, че ухото бе опряно на рамото.
Стигнаха склона на хълма, който от тази страна беше по-полегат и почти без препятствия. Нападателите вече се виждаха в очертанията на светлината на огъня, стрелите им звънваха и изтупваха в загърнатите с одеяла фигури, които седяха или лежаха около огнището.
По звука на стрелите Калам моментално разбра, че под одеялата няма човешки тела. Войникът беше доказал, че го бива — заложил беше капан. Убиецът се усмихна, бутна Борду към врата на коня и плесна животното по задницата. То препусна нагоре и излезе на светло.
Убиецът бързо дръпна юздите на своя кон и свърна встрани леко и безшумно.
Чу се резкият съсък от стрелба на арбалет. Един от разбойниците залитна в седлото си и се прекатури на земята. Другите спряха, явно объркани. Някаква малка торба прехвърча, падна в огъня и пръсна искри. Миг след това нощта се освети от лумналия буен пламък и разбойниците се откроиха съвсем ясно. Арбалетът изсвистя отново. Един от нападателите изкрещя и изви ръка, за да докопа металната стрела, забита в гърба му. После изстена и клюмна в седлото, а конят му застъпва объркано в кръг.
Калам успя да остане скрит, но лумналата светлина го заслепи. Той изруга под нос и се запромъква напред, с дългия нож в дясната си ръка и двуострата кама в лявата.
Чу встрани от себе си тропота от друг връхлитащ ездач. Двамата разбойници бързо извърнаха конете си да посрещнат атаката. Конят се появи и забави ход, спрян като че ли от полетялата към него стрела. На седлото нямаше никой.
Блясъкът от огнището беше намалял.
С изпънати нерви, Калам спря и се присви. Загледа как конят без ездач продължи в безцелен тръс, приближавайки се към разбойника отдясно, докато не се изравни с двамата нападатели. С плавно и изящно движение ездачът му изведнъж се появи в полезрението — жена, беше се свила встрани на стремето — и замахна към най-близкия разбойник с касапски сатър. Тежкото оръжие го улучи във врата и спря чак в прешлените.
Междувременно жената беше стъпила на седлото. Още докато разбойникът падаше, тя скочи на неговия кон, измъкна пиката от държача на седлото и мушна с нея към втория разбойник.
Той изруга и реагира на атаката й като добре обучен войник — вместо да се дръпне назад в безнадеждно усилие да избегне връхлитащото към гърдите му желязно острие, смуши коня си и се наведе настрана, та пиката да го подмине. Конят му се блъсна в другия, с гърди в хълбока. Жената ахна изненадано, загуби равновесие и падна тежко на земята.
Разбойникът скочи от седлото, като вадеше в движение тълвара.
Камата на Калам го улучи в гърлото, на три крачки от зашеметената жена. Стиснал шията си, разбойникът се смъкна на колене. Калам се приближи и нанесе убийствения удар.
— Не мърдай! — отсече рязко нечий глас зад него. — Нацелил съм те в главата. И пусни този резач на гущери. Веднага!
Убиецът сви рамене и пусна оръжието.
— От Втора армия съм. Войската на Едноръкия…
— … е на четири хиляди мили оттук.
Жената се беше съвзела. Надигна се на ръце и колене и дългата й черна коса провисна пред лицето й.
Последният разбойник издъхна с тихо изхъркване.
— От Седемте града си — каза гласът зад Калам.
— Да, но съм войник на Империята. Слушай, помисли малко. Идвах от другата страна, с главатаря им. Той умря преди конят му да го докара в лагера ви.
— Защо тогава един войник носи телаба, а не униформа, и язди сам? Дезертьорство, а наказанието за това е смърт.
Калам изсъска ядосано:
— Както и вашия избор да защитите семейството си, вместо ротата, в която сте зачислен. Според Имперския военен закон това се смята за дезертьорство. — Докато говореше, малазанецът пристъпи встрани: арбалетът все още беше насочен към Калам.
Калам видя пред себе си едва крепящ се на крака полумъртвец. Нисък и набит, той беше облечен в дрипавите останки на униформа на съгледвач — светлосив кожен елек и тъмносиво палто. Лицето му беше покрито с паяжина от драскотини, както и ръцете му до лактите. Четинестата му брадичка беше разцепена от дълбока рана, а шлемът, закриващ очите му, беше очукан. Знакът на униформеното му палто показваше, че е капитан.
Очите на убиеца се ококориха, щом го видя.
— Макар че един дезертирал капитан е рядкост…
— Не е дезертирал — каза жената, която вече се беше изправила и събираше оръжията на избитите разбойници. Намери между тях лек тълвар и пробва баланса му с няколко замаха. На светлината на огъня Калам успя да забележи, че е привлекателна, с крехка фигура и леко прошарена коса. Очите й бяха смайващо светлосиви. Взе от трофеите един колан за меч и го препаса.
— Тръгнахме от Орбал — заговори капитанът, с болка в гласа. — Цяла рота, придружавахме бежанците ни — семействата си. Натресохме се на една проклета от Гуглата армия, докато вървяхме на юг.
— Само това останахме — каза жената и махна в тъмното. Друга жена, по-младо и нежно подобие на първата — и две деца пристъпиха боязливо на светлото, след което притичаха към капитана.
Мъжът продължаваше да държи треперещия арбалет насочен към Калам.
— Това е Селв, жена ми — рече той и махна към жената, вече застанала до него. — Това са ни децата. И сестрата на Селв, Майнала. Е, сега да чуем твоята история.
— Ефрейтор Калам, Девети взвод… Подпалвачите на мостове. Вече знаете защо не съм в униформа, сър.
Мъжът се усмихна широко.
— Обявени сте извън закона. Добре, но защо не си с Дужек? Освен ако не си се върнал в родината си, за да се включиш във Вихъра.
— Това вашият кон ли е? — попита Майнала.
Убиецът се обърна и видя безгрижно пристъпващото в бивака животно.
— Моят е.
— Разбирате от коне.
— Струваше ми откупа за една девица. Смятам, че щом нещо е скъпо, вероятно е добро, дотолкова разбирам от коне.
— Все още не си обяснил защо си тук — измърмори капитанът, но Калам забеляза, че вече се е
