ръка. — Ела да споделиш пира ни, ездачо. Носиш ли вести от север?
Успокоен, Калам скочи от коня.
— Стари са, от няколко месеца, обарий. На глас не съм говорил от седмици. Вие какво можете да ми разкажете?
Заговорилият го се оказа просто поредният разбойник, мародерстващ зад благородната маска на въстанието. Оголи зъбите си в широка усмивка.
— Мъст над мезла, мекрал. Сладка като пролетна вода е такава мъст.
— Вихърът не е видял поражение, а? Армиите на мезла нищо ли не са направили?
Калам закрачи с разбойниците към стана им. Беше вдигнат немарливо и показваше, че водачът им не е от най-умните. Скоро щяха да запалят толкова голям огън, че щеше да се вижда през половината Одан. В набързо стъкмената ограда беше навързано малко стадо волове — откъм подветрената страна на бивака.
— Армиите на мезла не правят нищо, освен да мрат — заговори му ухилен главатарят на бандата. — Чухме, че е останала само една, далече на югоизток. Водена от някакъв уикец със сърце от черен безкръвен камък.
Калам изсумтя. Мъжът му подаде мях с вино, той кимна благодарно и отпи дълбоко. Салтоанско, плячка от мезла. — „Сигурно е от фургона, дето видях преди малко. Както и воловете.“
— Югоизток, викаш? Някой от крайбрежните градове?
— Да, Хисар. Но Хисар вече е в ръцете на Камъст Релой. Както и всички градове освен Ейрън, но в Ейрън са джистал. Уикецът бяга през сушата, обременен с хиляди бежанци — молят го за закрила, макар че му смучат кръвчицата.
— Не му е толкова черно сърцето тогава — промърмори Калам.
— Вярно. Трябваше да ги остави на армиите на Релой, но се бои от гнева на изнежените глупци в Ейрън, не че ще дишат още дълго.
— Как се казва тоя уикец?
— Колтейн. Разправят, че бил крилат като гарван и все намира за какво да се смее посред сечта. Дълга, бавна смърт го чака него, това поне Камъст Релой го е обещал.
— Вихърът дано пожъне всяка награда, която е заслужил — каза убиецът и отново отпи.
— Красив кон си имаш, мекрал.
— И верен. Да му мисли странникът, който би се опитал да го яхне. — Надяваше се, че намекът няма да прозвучи прекалено тънко за събеседника му.
Водачът на бандата сви рамене.
— Всяко нещо може да се опитоми.
Убиецът въздъхна и остави меха на земята.
— Вие да не сте изменници на Вихъра?
Всички около него се спряха. Едно сухо като кост дърво запращя в огъня.
Водачът разпери ръце и направи обидена физиономия.
— Най-обикновена похвала, мекрал! С какво толкова сме заслужили такова подозрение? Нито сме крадци, нито убийци, приятелю. Вярващи сме! Хубавият ти кон си е твой, разбира се, макар че имам злато…
— Не е за продан, обарий.
— Още не си чул предложението ми!
— Дори всичките Седем свещени съкровища не биха ме склонили — изръмжа Калам.
— Тогава няма да говорим повече за това. — Мъжът вдигна меха с вино и го подаде на Калам.
Той го прие, но този път само намокри устните си.
— Тъжни времена — продължи главатарят на разбойниците. — Виж как воюваме уж на една страна, а капка доверие си нямаме. Всички яздим Вихъра, в края на краищата. Имаме си общ омразен враг. Нощи като тая, при този мир под звездите насред тази свещена война са повод за празненство и за братство, приятелю.
— Словата ти са изпълнени с прелестта на свещения ни поход — отвърна на свой ред Калам. „Думите толкова лесно се плъзгат над разруха и ужас, че нищо чудно, че доверието изобщо го няма.“
— Е, значи ще ми дадеш вече коня си и това хубаво оръжие на колана ти.
Смехът на убиеца беше съвсем тих.
— Виждам, че сте шестима. Трима пред мен и трима ми се мотаят отзад. — Замълча и срещна с усмивка лъсналия от алчност поглед на главатаря. — Трудна работа, но тебе със сигурност ще те претрепя пръв, приятелю.
Мъжът се поколеба, след което му отвърна също с усмивка.
— Никакво чувство за хумор нямаш. Сигурно от толкова много път самичък си забравил игрите, които си играят старите войници. Ял ли си? Срещнахме една група мезла тая заран и бяха много щедри с храната и вещите си. Ще ги навестим отново, призори. Има и жени между тях.
Калам се навъси.
— Е, и това ли е войната ви срещу мезла? Вие сте снаряжени, коне имате — защо не сте се присъединили към армиите на Апокалипсиса? Камъст Релой има нужда от воини като вас. Аз заминавам на юг да се включа в обсадата на Ейрън, която трябва скоро да почне.
— И ние също — да минем през зейналите порти на Ейрън! — отвърна с жар събеседникът му. — Че и освен това караме добитък с нас, да нахраним братята си в армията! Да не би да предлагаш да оставим богатите мезла, които срещаме по пътя си?
— Одан ще ги избие всички и без вашата помощ — рече убиецът. — Взели сте им добитъка. — „Зейналите порти на Ейрън… Какво ли значи това?“
Лицето на мъжа срещу него беше помръкнало в отговор на думите му.
— Нападаме ги призори. Идваш ли с нас, мекрал?
— На юг са оттук, викаш.
— Да. На по-малко от час езда.
— Значи е в посоката, в която бездруго съм тръгнал, тъй че ще дойда.
— Чудесно.
— Но в изнасилването няма нищо свято — провлече Калам.
— Вярно, няма. — Мъжът се ухили. — Но е справедливо.
Яздеха в нощта, под огромния покров на звездното небе. Един от разбойниците беше останал назад с добитъка и другата плячка, при което за Калам оставаха петима. Всички носеха къси извити лъкове, макар че запасите им със стрели бяха оскъдни — нямаше колчан с повече от три и всички те бяха с раздърпани пера. Щяха да са ефективни само от близко разстояние.
Борду, така се казваше главатарят им, му каза, че малазанските бежанци включвали двама мъже — единият от които малазански войник, — жените им и две момчета. Беше сигурен, че войникът е ранен при първата засада, и не очакваше кой знае каква битка. Щяха първо да се оправят с мъжете.
— После можем да се позабавляваме с жените и момченцата — а ти може и да премислиш, мекрал.
Калам изсумтя. Познаваше породата им. Куражът им стигаше само докато превъзхождат жертвите си по брой, кухата слава, за която жадуваха, се изразяваше в това да смажат и тероризират беззащитни хора. Същества като тях бяха нещо обичайно за света и една земя, пламнала във война, им даваше възможност да се развихрят на воля, бруталната истина зад всяка една справедлива кауза. Дори име съществуваше за тях на езика на ерлий: е’птар ле’джебран, „лешоядите на яростта“.
Съсухрената кожа на прерията пред тях взе да се накъсва. Тук-там над тревата се виждаха изгърбени грамади гранит, осеяли склоновете на ниските хълмове. Зад една такава грамада въздухът се бе зачервил от смътната светлина на огън. Калам поклати глава. Твърде нехайно в толкова враждебна земя — войникът би трябвало да прояви повечко благоразумие.
Борду вдигна ръка и ги накара да спрат на около петдесет крачки от монолитната скала.
— Не поглеждайте към огъня — зашепна той на хората си. — Нека ония глупци бъдат прокълнати със слепота, а не ние. Хайде, пръснете се. Двамата с мекрала ще ги заобиколим от другата страна. Оставете ни петдесет дъха и нападате.
