— Връщаме Апсалар у тях — обясни Крокъс. — При семейството й. Тя е била обсебена от Котильон, отвлечена от баща си, от живота си…
— Живот като каква? — попита Маппо.
— Дъщеря на рибар.
Треллът си замълча, но Фидлър реши, че се досеща каква е неизказаната мисъл на Маппо. „След всичко, което е преживяла, дали ще се примири цял живот да дърпа рибарски мрежи?“
Самата Апсалар също си замълча.
— Живот даден за живот взет! — изрева Искарал Пъст, скочи от стола си и взе да се върти на място и да скубе косата си. — Такова търпение е в състояние да побърка човек! Но не и мен! Закотвен към течения на камъка ронлив, как сипят се прашинките на пясъка на слънцето под блясъка! Разтяга се разтегленото време, играчите безсмъртни в безвременна игра. Поезия има в притеглянето на елементите, знаете ли. Джагът разбира. Джагът търси тайните — той е камък, а камъкът забравя, камъкът е вечното сега, и в това се крие истината за Азат — ала почакай! Улисах се в потайни мисли и не чух нищо от казаното! — Изведнъж млъкна и се сви отново на стола си.
Погледът, който Икариум хвърли на Върховния жрец, спокойно можеше да е изсечен на въпросния камък. Фидлър вече не знаеше накъде по-напред да гледа. Мисълта за спане отдавна го беше оставила.
— Не съм сигурен в подробностите — бавно заговори той, привличайки вниманието на всички, — но имам смътното усещане, че съм марионетка, включена в някакъв огромен и сложен танц. Какви са стъпките? Кой дърпа конците?
Очите на всички се извърнаха към Искарал Пъст. Върховният жрец за миг запази съсредоточеното си мълчание, след което примига.
— Въпрос, зададен към персоната ми скромна? Увъртания и извинения, несъмнено неискрени. Огромният и сложен ум улисва се понякога. О, питането ви? — Наведе глава и се усмихна. — Нима подведени са те? Подмолни истини и смътни намеци, случаен избор на слова сред ехото безумно? Не знаят. В благоговеен трепет томят се, с ококорена невинност, о, това е прелест!
— Отговори ни красноречиво — каза Маппо на Върховния жрец.
— Нима? Не е добре. По-скоро — колко мило от моя страна. Моля, за нищо. Ще заповядам на Слуга да ви подготви групата, тогаз. За път към приказния Треморлор, където ще се слеят всички истини, с на мечовете яснотата, извадени от ножниците мечове, а и на ноктите оголени, Икариум където ще намери свойто минало изгубено, обсебеното нявга момиченце рибарско, където ще открие онуй, що то още не знае, че търси, където момъкът ще разбере цената на това да станеш мъж, или пък не, окаяният трелл, където ще, да стори онова, което длъжен е, където уморен сапьор най-малкото ще бъде награден с благословията на своя император, о, да. Освен, разбира се — добави той с пръст на устните си, — ако Треморлор не се окаже само мит, а всички тези подвизи — суетно начинание.
Върховният жрец — все тъй с пръст на устните — потъна в странния си стол. Сенките го загърнаха. След миг и той, и столът му изчезнаха.
Фидлър усети, че погледът му се е зареял като в смътен транс. Тръсна глава, потърка чело и погледна към останалите. И те бяха реагирали по подобен начин — сякаш всички бяха потопени в някаква неуловима, увличаща магия. Фидлър издиша треперливо.
— Възможно ли е в някакви голи думи да се съдържа магия? — запита се той на глас.
Отвърна му Икариум.
— Толкова могъща магия, че може богове да накара да паднат на колене, войнико.
— Трябва да се махаме оттук — промърмори Крокъс.
Този път всички се съгласиха.
9.
Малазанските инженерни части са уникална порода. Заядливи, с мръсни усти, презрителни към всякакъв авторитет, потайни и дебелоглави. Те са темелът на Малазанската армия…
След като се спусна в Ордала Одан, Калам се натъкна на първите следи от въстанието. Един керван с малазански бежанци беше нападнат от засада, докато преминавал по пресъхнало речно корито. Нападателите бяха връхлетели от високите треви около двата бряга, първо със залп от огнени стрели, а след това бяха ударили с щурм окаяните малазанци.
Бяха подпалени три фургона. Убиецът седеше вкочанен на коня си и оглеждаше димящите купища овъглено дърво, пепел и кости. От вещите на жертвите беше останала само една детска дрешка — малко цветно петно на десетина крачки от димящите останки.
След като се огледа за Апт — демонът не се виждаше никакъв, макар той да знаеше, че е наблизо — Калам слезе от коня. Дирите показваха, че впрегатните животни на кервана са били отведени от нападателите. Единствените трупове бяха на онези, които бяха изгорели във фургоните. Огледът му показа, че е имало оцелели, малка група, напуснала полесражението и побягнала на юг, през Одан. Не личеше да са били преследвани, но Калам много добре знаеше, че шансът им да оцелеят в тревистата равнина е нищожен. Градчето Орбал се намираше на пет-шест дни пеши преход, а и сигурно вече се намираше в ръцете на бунтовниците, тъй като малазанската част там открай време беше с недостатъчен състав.
Калам се зачуди откъде ли са дошли бежанците. Малко населени места можеше да се намерят на левги околовръст.
Скоро Апт се появи от сухото корито — стъпките му по пясъка звучаха като удари по барабан. Раните на звяра бяха почти заздравели, виждаха се напукани белези по черната кожа. Пет дни бяха изтекли след нападението на д’айвърс. По нищо не личеше, че превъплъщенецът е проследил дирите им, и Калам се надяваше, че е пострадал достатъчно, за да се откаже от по-нататъшна гонитба.
И все пак някой ги следеше. Убиецът го усещаше с костите си. Изкушаваше се самият той да направи засада, но беше съвсем сам, а преследвачите му можеше да са много. Нещо повече, не беше сигурен дали Апт ще му помогне — подозираше, че няма. Единственото му предимство бе в това да продължи бързо. Беше намерил коня си без голямо усилие след битката и животното добре издържаше трудностите на пътя. Започнал бе да подозира, че между жребеца и демона е възникнал мълчалив спор за чест — бягството на коня му от битката сигурно го беше уязвило и конят като че ли беше решил да опровергае лъжливото чувство на превъзходство у Апт.
Калам отново се качи на седлото. Апт беше намерил следата, оставена от избягалите оцелели, и душеше във въздуха, като поклащаше плоската си глава.
— Не е наш проблем — каза му Калам и разхлаби единствения му останал дълъг нож в канията. — Имаме си достатъчно неприятности, Апт. — Смуши коня и го подкара в посока, която щеше да го отведе доста встрани от следата.
Сгъстяващият се вечерен сумрак го завари сред равнината. Въпреки огромния си ръст демонът сякаш се стопи в здрача. „Демон, роден в селението на Сянка — не би трябвало да се изненадвам.“
Степта пред него започна да се снишава — поредното корито на древна пресъхнала река. Щом наближи, от укритието си на отсамния бряг се надигнаха сенки. Калам изруга наум, забави коня си и вдигна ръце с дланите навън.
— Мекрал, обарий! — извика им. — Яздя Вихъра!
— Приближи се тогава — отвърнаха му.
С вдигнати ръце, Калам подкара напред коня с пети и колене.
— Мекрал — повтори одобрително същият глас. От високата трева пристъпи мъж с тълвар в едната
