Варовиковите блокове на моста Джадроуби се търкаляха пръснати, обгорени и потрошени в кипналата тиня на брега, сякаш ръката на някой бог бе замахнала, за да срине каменната арка в един-едничък капризно презрителен жест. И това, подозираше Грънтъл, бе само на половин крачка от истината.
Вестта бе стигнала в Даруджистан по-малко от седмица след срутването, щом първият от поелите на изток кервани отсам реката спря при брода, заварил доскорошния здрав и читав мост превърнат в руини. Мълвата шепнеше за древен демон, пуснат на воля от сили на Малазанската империя, изскочил от хълмовете Джадроуби, за да подложи на унищожение самия Даруджистан.
Грънтъл се изплю в овъгления троскот до впряга. Съмняваше се в тази история. Вярно, странни неща се бяха случили в нощта на градското Празненство преди два месеца — не че самият той бе чак толкова трезвен, та да забележи нещо особено — и предостатъчно свидетели имаше за появата на дракони и демони, и за страховитото снишаване на Лунния къс, но твар с такава мощ, че да затрие цялата околност, щеше вече да е стигнала Даруджистан. А след като градът все още не беше се превърнал в тлееща развалина — не повече от обичайното след едно всеградско празненство, — то значи такава твар просто не съществуваше.
Не, много по-вероятно бе да е ръката на бог или да речем земетръс — макар хълмовете Джадроуби да не бяха земетръсен район. Може пък Бърн да се беше размърдала във вечния си сън.
Все едно, голата истина сега стоеше пред него. Не че стоеше, лежеше по-скоро, просната чак до Портата на Гуглата, че и отвъд. И си оставаше фактът: каквито и игри да си играеха боговете, тъкмо отрудените и окаяните кучи синове като него страдаха от това.
Старият брод отново бе влязъл в употреба, на двайсетина крачки нагоре по реката от мястото на моста. Беше стоял забравен от столетия и след цяла седмица необичайни по това време валежи двата бряга бяха станали мочурливи. Керванджийски впрягове се трупаха по брода, къде по някогашните рампи, къде затънали безнадеждно в тинята на придошлата река, докато десетки други чакаха ред на пътя — гъмжило от изнервени търговци, охранници и животни.
Вече два дни чакане да минат. Грънтъл беше доволен от жалката си компания. Острови на спокойствие бяха спътниците му. Ей го на, Харло — изгазил беше до една от останките от подпорите на моста и сега седеше там с рибарски прът в ръка. Стони Менакис беше завела някакви охранници при фургона на Сторби и той доволно наливаше халба след халба гредфаланско пиво на убийствена цена. Толкова по-зле за чакащия буретата пиво ханджия в хана край Салтоан. Ако нещата продължаха като сега, тук скоро цяло тържище щеше да изникне, а след него — и някое проклето от Гуглата градче. Рано или късно някой важен магистрат в Даруджистан щеше да заключи, че май не е зле мостът да се вдигне пак, и след десетина години току-виж и това станало. Освен ако, разбира се, градчето не им създадеше грижи, в който случай щяха да пратят бирник.
Не по-малко доволен беше Грънтъл и от спокойствието, с което работодателят му приемаше забавянето. Разправяха, че на търговеца Манкуи от другата страна на реката му се спукал кръвоносен съд в главата и ей така си умрял. Търговецът Керули обаче не беше от същата мая — дотолкова, че още малко и да застраши грижливо подхранваното от Грънтъл отвращение към търговците въобще. Но пък странните привички на Керули караха капитана на охраната да подозира, че този човек може изобщо да не е търговец.
Голяма работа. Парите си бяха пари, а Керули плащаше добре. По-добре от средното всъщност. Ако ще и самият предрешен принц Арард да беше, все тая му беше на Грънтъл.
— Ей, господине!
Грънтъл отмести погледа си от безплодния риболов на Харло. До впряга беше застанал побелял старец и го гледаше примижал отдолу.
— Ама че надменен тон — изръмжа капитанът на кервана. — Като те гледам в тези дрипи, или си най- закъсалият търговец на света, или си слугата на някой бедняк.
— Лична прислуга, по-точно. Казвам се Емансипор Рийзи. Колкото че господарят ми бил беден — напротив. Само че от дълго време сме на път.
— Това го приемам. Говорът ти ми е странен, а това ми казва много. И какво искаш, Рийзи?
Слугата почеса сребристата четина по сбръчканата си челюст.
— Поразпитахме внимателно из тази тълпа и всички са съгласни, че между керванджийските охранници сте човек, който си е спечелил уважение.
— Между керванджийските охранници може и така да е — сухо отвърна Грънтъл. — Е, и какво?
— Господарят ми иска да поговори с вас. Ако нямате много работа. Бивакът ни е наблизо.
Грънтъл се отпусна на капрата, изгледа го продължително и изсумтя:
— Всякакви срещи с други търговци трябва да изясня с работодателя си.
— Разбира се, господине. И можете да го уверите, че господарите ми нямат желание да ви привличат или по друг начин да развалят договора ви.
— Така ли? Добре, почакай тук.
Грънтъл се смъкна от капрата от другата страна на Рийзи, отиде до малката, красиво резбована врата и почука веднъж. Тя се отвори тихо и от сумрака на каретата се показа кръглото безизразно лице на Керули.
— Да, капитане, отидете, разбира се. Склонен съм да призная, че ме гложди известно любопитство около двамата господари на този човек. И бъдете преусърден в забелязването на подробностите в тази предстояща среща. А, и ако можете, разберете какво точно са правили от вчера насам.
Грънтъл изсумтя, за да скрие изненадата си от явно неестествената дълбочина на знания на Керули — та той още не беше слизал от каретата, — и отвърна:
— Както желаете, сър.
— А, и на връщане приберете Стони. Вече доста е прекалила с пиенето и е станала свадлива.
— Ами тогава по-добре първо да я прибера. Склонна е да дупчи когото й падне с тази нейна рапира. Познавам си я.
— Хъм. Е, пратете Харло тогава.
— Той пък ще е склонен да се включи, сър.
— Но вие ги похвалихте много.
— О, да — отвърна Грънтъл. — Скромността настрана, сър, но тримата на един договор сме колкото два пъти повече, стигне ли се до защитата на господаря и стоката му. Затова сме толкова скъпи.
— Плащали са ви високо? Разбирам. Уведомете тогава приятелите си, че отбягването на неприятности ще доведе до значителна добавка към заплатата им.
Грънтъл едва не зяпна.
— Ъъъ… това май ще реши проблема, сър.
— Чудесно. Значи кажете му това на Харло и го пратете да я прибере.
— Разбрано, сър.
Вратата се тръшна.
Както се оказа, Харло вече се връщаше към каретата, с рибарския прът в едната ръка и стиснал в другата някаква риба, която по-скоро приличаше на подметка от сандал. Светлосините му очи блестяха възбудено.
— Виж бе, отрепко жалка. Вечеря съм хванал!
— Вечеря за манастирски плъх, по-скоро. Това проклето нещо човек може да го вдиша през едната си ноздра.
Харло се навъси.
— Що бе? Рибена чорба. Миризмица малко…
— Направо страхотно. Обожавам чорба с миризма на тиня. Виж, тая гадина даже не диша — сигурно е била умряла, когато си я хванал.
— Утрепах я с камък между очите, Грънтъл…
— Камъче, искаш да кажеш.
— Заради това няма да получиш нито хапка!
