се изпусне.
Все пак вълкът се поколеба.
Докато един древен спомен не изникна пред вътрешния му взор. Един образ, замръзнал и избледнял от ерозията на времето.
Достатъчен, за да затвори спиралата.
И се свърши.
Единственото му здраво око примига и се отвори срещу светлосиньо безоблачно небе. Зарасналата плът, покрила кухината, останала от другото му око, сърбеше влудяващо, сякаш насекоми лазеха под кожата му. Беше с шлем, с вдигнато забрало. Острите камъни под него убиваха.
Лежеше неподвижно и се мъчеше да си спомни какво се бе случило. Черната пролука, разтворила се пред него — беше се гмурнал в нея, беше изхвърлен в нея. Спомни си коня, изчезнал под него, издрънчалата тетива. Тревогата, която бе изпитал със спътника си. Приятел, който яздеше до него. Капитан Паран.
Ток-младши изстена. „Хеърлок. Онази побъркана кукла. Попаднахме на засада.“ Откъслеците се съчетаха, споменът се върна придружен от изблик на страх. Той се надигна на хълбок и всичките му мускули изскимтяха от болка. „Дъх на Гуглата, това не е равнината Риви!“
Във всички посоки — поле от натрошено черно стъкло. Сива прах, надвиснала на облаци едва на един разтег над него. Вляво, може би на двеста крачки, се издигаше ниска могила, нарушаваща плоската монотонност на пейзажа.
Гърлото му беше пресъхнало. Окото му пареше. Слънцето печеше жестоко. Ток се закашля, седна и обсидианът под него изпращя. Видя извития си рогов лък и посегна да го вземе. Колчана го беше привързал за седлото на коня. Верният му уикски жребец не го беше последвал. Значи освен ножа на бедрото си и безполезния засега лък нямаше нищо. Нито вода, нито храна. Огледа лъка и се намръщи още повече. Тетивата от волско черво се беше отпуснала.
„Лошо. Което означава, че съм бил… някъде… доста време. Някъде. Къде?“ Хеърлок го беше хвърлил в лабиринт. Времето вътре някак се губеше. Не беше прекалено жаден, нито особено гладен. Но дори да имаше стрели, лъкът нямаше да може да се изпъне. Тетивата беше изсъхнала, восъкът бе поел обсидиановата прах. Нямаше да издържи на опън. А това означаваше, че са изтекли дни, ако не и седмици, макар тялото му да подсказваше друго.
Изправи се — бавно. Ризницата под туниката му изскърца болезнено и блъвна облак лъскава черна прах.
„В лабиринт ли съм? Или ме е изплюл обратно?“ Все едно, трябваше да намери изход от тази безжизнена равнина от вулканично стъкло. Стига да имаше изход…
Тръгна към могилата. Макар и да не беше особено висока, щеше да му предложи по-добра позиция за наблюдение. Щом я приближи, видя по-нататък и други като нея, еднакви, пръснати на еднакви разстояния. „Гробни могили. Страхотно! Обожавам гробните могили.“ И една централна, по-голяма от останалите.
Заобиколи първата могила, като мимоходом отбеляза, че беше разровена, сигурно от плячкаджии. Клекна до изровената шахта и надникна в стръмния тунел. Доколкото можеше да види — малко над един човешки ръст дълбочина — обсидиановата мантия продължаваше надолу. За да могат изобщо да изпъкват над повърхността, могилите трябваше да са огромни — цели куполи.
— Все едно — промърмори той. — Не ми харесва.
Превъртя в ума си всички събития, които го бяха довели до това… окаяно положение. Смъртоносният дъжд, изсипал се от Лунния къс, като че ли бележеше някакво начало. Огън и болка, загубата на окото, целувката, оставила жестокия грозен белег върху някога чаровното младежко лице.
Езда на север през равнината, за да срещне адюнкта Лорн, схватка с баргастите от клана Илгрес. Отново в Пейл, още неприятности. Лорн му беше дръпнала юздите, върнала му беше старата роля на куриер на Нокътя. „Куриер? Хайде да си го кажем честно, Ток, особено на себе си. Ти беше шпионин. Но беше минал на другата страна. Беше съгледвач в армията на Едноръкия. Това и нищо повече, докато не се появи адюнктата.“ Голямата беда в Пейл. Татърсейл, после — капитан Паран. Бягство и гонитба.
— Абсолютен ужас.
Хеърлок го бе отпратил в някакъв злокобен лабиринт. „Където… съм си полежал. Изглежда. Гуглата да ме вземе дано, време е да започнеш отново да разсъждаваш като войник. Стегни се. Не предприемай нищо прибързано. Мисли за оцеляването в това негостоприемно място…“
Тръгна отново към централната могила. Беше висока три човешки боя, с полегат склон. Закашля се още по-силно, докато се тътреше нагоре.
Усилието му бе възнаградено. На билото имаше кръг от по-малки гробни могили. Точно пред него, на около триста крачки отвъд кръга, почти невидими в мъглата, се издигаха костеливите рамене на загърнати в сиво хълмове. По-наблизо и вляво се виждаха руините на каменна кула. Небето зад нея блестеше в болезнено червен цвят.
Ток вдигна очи към слънцето. Когато се беше събудил, беше късна сутрин; сега грееше точно над него. Можеше да се ориентира. Хълмът беше на северозапад, кулата — само на няколко градуса северно от запада.
Погледът му се върна към червеникавата издутина в небето отвъд кулата. Да, пулсираше — равномерно като сърце. Той почеса кожата, покриваща кухината на лявото му око, и шеметът от цветове, нахлули в ума му, го накара да потръпне. „Това там е магьосничество. Богове, започвам да мразя магьосничеството!“
Вниманието му бе привлечено от някои по-близки неща. Северният склон на централната могила беше разяден от дълбока яма с раздрани лъскави ръбове. В долния й край се бяха струпали камъни и по тях все още личаха червени петна. Кратерът, бавно осъзна той, не можеше да е работа на крадци. Онова, което го беше причинило, се беше измъкнало с ярост от самата гробница. „Тук, изглежда, дори мъртвите не спят вечно.“ За миг го жегна страх, но той го отпъди от ума си с тиха ругатня. „Виждал си и по-лоши неща, момче. Спомни си само онзи Т’лан Имасс, спътника на адюнктата. Онова мълчаливо съсухрено двукрако, Беру да ни пази дано. Спомни си очите му, без капчица милост в тях. Как наниза един баргаст както риви степен глиган.“
Докато оглеждаше разровения хълбок на могилата, мислите му се зареяха към Лорн и немрящия й спътник. Искаха да освободят едно такова страховито същество, за да се развихри дивашката му, зла сила. Бяха ли успели? Затворникът на гробницата, на която стоеше сега, безспорно се бе озовал пред ужасна задача — магически прегради, здрави стени, разтег след разтег натрошено стъкло. „Какво пък. Като се има предвид алтернативата, и аз на негово място щях да съм също толкова отчаяно решителен. Колко ли време му е отнело? Колко ли извратен от злоба ще да е този ум, след като се е освободил?“
Потръпна и това доведе до нов пристъп на кашлица. Загадки имаше на този свят. И малко от тях бяха приятни.
Заслиза, заобиколи ямата и тръгна към порутената кула. Не мислеше, че обитателят й се е задържал дълго в района. „Аз на негово място щях да искам да избягам толкова далече оттук, колкото е възможно.“ Не можеше да се прецени колко време е изтекло от бягството на съществото, но вътрешното му усещане бе, че са били години, ако не и десетилетия. Все едно, чувстваше се странно спокоен въпреки негостоприемната околност и всички тайни, които се криеха под тази опустошена земя. Каквато и заплаха да бе витаела тук, това беше ставало много отдавна.
На четиридесет крачки от кулата едва не се спъна в един труп. Ситната прах го беше скрила добре, но сега, вдигнала се от усилията му да се задържи на крака, се закълби на облак. Малазанецът изруга и изплю песъчинките от устата си.
През вихрещите се блещукащи прашинки успя да види, че трупът е като човешки. Вярно, фигурата бе твърде ниска и трътлеста, костите — твърде тежки. Сухожилия и плът, изсъхнали и добили цвета на орех, а кожите, покриващи отчасти тялото, бяха изгнили. На главата на трупа беше кацнал костен шлем, направен от черепа на някакъв рогат звяр. Единият рог се бе прекършил някога, в далечното минало. Наблизо в прахта лежеше двуръчен меч. „Та като стана дума за череп, Гуглата да го…“
Ток-младши изгледа навъсено фигурата в краката си и изръмжа:
— Какво търсиш тук?
— Чакам — изскърца като суха кожа гласът на Т’лан Имасс.
