— Аха, виждам, че предпочитаме бързата процедура във всяко нещо. Била е запушена. От смъртна душа. Сигурна съм, че сте в течение. Фокусът на моите проучвания обаче е същината на самия лабиринт. Съвсем различен е от другите. Порталът изглежда почти… механичен.
„Цепнатина? Това ще да е онази червена рана във въздуха. Уф.“
— Изследвали ли сте гробниците на К’Чаин Че’Малле, лейди?
Тя сбърчи нос.
— Набързо. Всички са празни, при това, изглежда, от доста време. Десетилетия.
Главата на Туул се завъртя с леко изпукване.
— Само десетилетия?
— Неприятна подробност, наистина. Убедена съм, че Матроната е изпитала значителна трудност с освобождението си, след това е прекарала доста време, докато се съвземе от изнурителния труд, преди да освободи и децата си. След това тя и потомството й са положили още усилия в погребания град, макар и непълни — резултатите сякаш са се оказали незадоволителни. След това, изглежда, окончателно са напуснали района. — Замълча и след малко добави: — Уместно е да допуснем, че Матроната е първата душа, която е затворила Цепнатината. Длъжни сме да приемем обаче, че в момента я обитава друга окаяна душа.
Т’лан Имасс кимна.
Докато траеше тази беседа, Ток похапваше усърдно и беше вече на втората чашка резливо изстудено винце. Главата щеше да го заболи, ако се опиташе да схване нещо от разговора — щеше да мисли за това по-късно.
— Трябва да тръгна на север — каза той, след като преглътна залък от хрупкавия хляб. — Има ли някаква възможност, лейди, да ми осигурите подходящи продукти? Ще ви бъда много задъл… — Думите му заглъхнаха, щом видя жадния блясък в очите й.
— Внимавайте какво предлагате, младежо…
— Без да се засягате, но защо непрекъснато ме наричате „младежо“? Та вие изглеждате на не повече от двадесет и пет.
— Колко ласкателно. Явно въпреки успеха на Туул в идентифицирането ми — признавам, че дълбочината на знанията му е много обезпокоителна за мен — имената, разкрити от Т’лан Имасс не означават нищо за вас.
Ток сви рамене.
— За Аномандър Рейк съм чувал, естествено. Не знаех, че е отнел нечий меч, нито кога се е случило това събитие. Струва ми се обаче, че е възможно да изпитвате известна враждебност към него, след като е убил баща ви… как му беше името? Драконъс. Малазанската империя споделя тази ваша неприязън. Тъй че, щом враговете ни са общи…
— То по презумпция сме съюзници. Разумно предположение. За съжаление — невярно. При все това с удоволствие бих ви предложила храна и пиене, колкото можете да носите, но не и оръжия, опасявам се. В замяна бих могла някой ден да ви помоля за услуга — нищо значително, разбира се. Нещо дребно и сравнително безболезнено. Приемливо ли е това за вас?
Апетитът на Ток изведнъж се изпари. Той погледна към Туул, но безизразното лице на немрящия воин не му помогна особено. Малазанецът се навъси.
— Поставяте ме в неловко положение, мадам Енви.
Тя му отвърна само с усмивка.
„А аз се надявах, че ще прекрачим границите на учтивата любезност до нещо по-интимно. Ех, Ток, ето че пак не мислиш с мозъка си…“
Усмивката й стана още по-широка.
Той се изчерви и посегна към чашата си.
— Добре. Приемам предложението ви.
— Самообладанието ви е възхитително, Ток-младши.
Той едва не се задави с виното. „Ако не бях този целунат от меч кучи син, щях да се изкуша да нарека това флирт.“
— Мадам Енви — заговори Туул, — ако държите да научите повече за тази Цепнатина, няма да получите това знание тук.
Ток почти се зарадва, като видя стъписването й. Тя се обърна към Т’лан Имасс.
— Нима? Изглежда, не само аз си падам по лицемерната скромност. Бихте ли обяснили?
Досетил се за възможния отговор, Ток-младши изсумтя и се присви, щом дамата го стрелна с твърдия си поглед.
— Може би — съвсем предвидимо отвърна Туул.
„Ха! Знаех си.“
В тона й се прокрадна нервност.
— Направете го, моля.
— Тръгнал съм по древна следа, лейди Енви. Морн беше само една спирка по тази дълга диря. Сега тя води на север. Своите отговори бихте могли да намерите сред тези, които търся аз.
— Желаете да ви придружа, така ли?
— Все едно ми е — заяви Туул с невъзмутимия си стържещ глас. — Но ако предпочетете да останете тук, длъжен съм да ви предупредя: неразумната намеса в обстоятелствата около тази Цепнатина крие рискове… дори за такива като вас.
Тя скръсти ръце.
— Смяташ, че ми липсва достатъчно предпазливост?
— Вие вече сте в безизходица, и отчаянието ви набъбва. Ще добавя още един стимул, мадам Енви. Старите ви спътници се стичат в същата тази посока — към Панион Домин. И Аномандър Рейк, и Каладън Бруд се подготвят за война срещу Домина. Решение с възможни тежки последици — това не ви ли прави любопитна?
— Ти не си случаен Т’лан Имасс — заяви тя.
Туул не отвърна нищо.
— Май ви постави в неловко положение — рече Ток. Едва сдържаше насмешката си.
— Неуместната безочливост ми е крайно противна — сряза го тя. — Какво стана с милото ви самообладание, Ток-младши?
Учуди го внезапният импулс да се хвърли в краката й и да я помоли за прошка. Отърси се бързо от тази абсурдна мисъл и отвърна:
— Лошо е ужилено, мисля.
Лицето й омекна и тя го погледна като кошута. Безразсъдното желание се върна. Ток се почеса по белега и извърна очи.
— Не исках да ви ужиля…
„Да бе. Колкото Кралицата на сънищата има кокоши крака.“
— … и се извинявам искрено. — Отново се обърна към Туул. — Великолепно, значи и тримата тръгваме заедно. Колко възбуждащо! — Махна с ръка на слугите сегюле. — Веднага се заемете с подготовката!
— Ще събера каквото трябва за лъка и стрелите ти — каза Туул на Ток. — Ще ги направим по пътя.
— Нали нямаш нищо против да гледам как ги правиш, Туул? Може да се окаже полезно.
Т’лан Имасс помисли малко и отвърна:
— За нас е така.
Падналият до стената Сену изпъшка и тримата се обърнаха. Беше се свестил. Аят стоеше над него и с явно удоволствие ближеше шарките по маската му.
— Боята — обясни Туул с безизразния си тон, — изглежда, е смес от въглен, слюнка и човешка кръв.
— Това му се вика грубо събуждане — промърмори Ток.
Лейди Енви закрачи към изхода, докосна го лекичко преди да го подмине и го погледна през рамо.
— О, наистина очаквам с нетърпение тази разходка!
Змии зашаваха в стомаха му при това повече от небрежно докосване. Но въпреки разтуптяното си сърце малазанецът не знаеше дали трябва да се зарадва, или да се вцепени от страх.
