Ток зарови в паметта си за името на немрящия воин. И каза, доволен от себе си:
— Онос Т’уулан. От клана Тарад…
— Вече ме наричат Туул. Без клан. Свободен.
„Свободен? Свободен за какво по-точно, торба кокали такава? Да се търкаляш из тази пустош?“
— Какво стана с адюнктата? Къде съм?
— Изгуби се.
— Отговор на кой въпрос е това, Туул?
— На двата.
Ток стисна зъби и преодоля изкушението да изрита Т’лан Имасс.
— Можеш ли да си малко по-точен?
— Сигурно.
— Е?
— Адюнкта Лорн загина в Даруджистан преди два месеца. Намираш се в едно древно място, наречено Морн, на двеста левги на юг. Часът е малко след обед.
— Малко след обед, викаш. Благодаря, че ме осветли. — Не изпитваше голямо удоволствие да разговаря със същество, живяло стотици хиляди години, и това неудобство бе развихрило сарказма му — голямо благоразумие, няма що. „Бъди по-сериозен, идиот с идиот. Тоя кремъчен меч не е само за показ.“ — Освободихте ли Джагътския тиран?
— За кратко. Имперските усилия да се завладее Даруджистан се провалиха.
Ток се намръщи и скръсти ръце.
— Каза, че чакаш. Какво чакаш?
— Нямаше я много време. Сега се връща.
— Коя?
— Онази, която е обитавала кулата, войнико.
— Не можеш ли да станеш поне, като говориш с мен?
„Докато не съм се поддал на изкушението.“
Т’лан Имасс се надигна с ужасно скърцане и прахта се разсипа от страховитото му туловище. За миг нещо проблесна в дълбините на очните му кухини, щом се взря в Ток, после Туул се обърна да си вземе кремъчния меч.
„Богове! По-добре да бях настоял да остане да си лежи. Тези спечени кръпки кожа, тези яки мускули и здрав кокал… И всичко се движи съвсем като живо. О, колко си ги обичаше императорът. Армия, която никога не му се налагаше да храни, никога не му се налагаше да превозва, армия, която можеше да иде навсякъде и да постигне едва ли не всичко, Гуглата да ме вземе дано. И никакви дезертьорства — с изключение на този, който стои сега пред мен.“
„Все едно — как можеш да накажеш един дезертьор Т’лан Имасс?“
— Трябва ми вода — каза Ток след дълга пауза, в която само се гледаха. — И храна. И стрели трябва да си намеря. И тетива за лъка. — Отвърза шлема си и го свали. Кожената шапка под него беше подгизнала от пот. — Не можем ли да се подслоним в тази кула? Мозъкът ми ще се свари от жегата. — „И защо ли ти говоря все едно, че очаквам да ми помогнеш, Туул?“
— Морският бряг е на хиляда крачки на югозапад — рече Туул. — Там ще се намери храна, а някои видове водорасли могат да свършат работа за тетива, докато се намери някакво черво. Прясна вода не мога да надуша, уви. Обитателката на кулата навярно ще е щедра, но не толкова, ако пристигне и те завари вътре. Стрели може да се направят. Наблизо има солено блато, в него можем да намерим костена тръстика. Няколко примки за морски птици и имаме пера за стрелите. Колкото до върховете… — Туул се обърна и огледа обсидиановата равнина. — Не забелязвам недостиг на материал.
„Добре. Значи ще ми помогнеш, все пак. Слава на Гуглата за това.“
— Хубаво. Надявам се, че все още можеш да дялаш камък и да плетеш водорасли, Т’лан Имасс, да не говорим за изработката на истински стрели от костената тръстика — каквото и да е това, — защото аз със сигурност не знам как става. Потрябват ли ми стрели, реквизирам си ги и ми ги носят с железен връх и прави като отвес.
— Не съм си изгубил уменията, войнико…
— Тъй като адюнктата така и не ни представи един на друг, аз съм Ток-младши и не съм войник, а съгледвач…
— Служил си в Нокътя.
— Но без обучението в убийства, нито в магиите. И освен това повече или по-малко вече съм се отказал от тази роля. Сега искам само да се върна при Воинството на Едноръкия.
— Далечко е.
— Това и сам го разбрах. Значи, колкото по-рано тръгна, толкова по-добре. Докъде се простира тази стъклена пустош?
— Седем левги. След нея ще излезеш на равнината Ламатат. Стигнеш ли я, поемаш на север — североизток…
— И къде ще ме отведе това? В Даруджистан? Да не би Дужек да е обсадил града?
— Не. — Т’лан Имасс извърна глава. — Тя идва.
Ток проследи погледа му. От юг се бяха появили три фигури, приближаваха се към кръга могили. От трите само средната ходеше на два крака. Беше висока, тънка, облечена в широка бяла телаба, като на знатните жени на Седемте града. Черната й коса беше дълга и права. Придружаваха я две псета, лявото — голямо като теле, рунтаво, с вълча муцуна, другото — с къса козина, ръждивокафяво и мускулесто.
Тъй като Туул и Ток стояха на открито, нямаше начин да не са ги видели, но не забързаха. След малко приличащото на вълк псе затича напред и замаха опашка, щом приближи Т’лан Имасс.
Ток изгледа замислено сценката и се почеса по брадичката.
— Стари приятели, а, Туул? Или тоя звяр иска само да си поиграе с някой от кокалите ти?
Немрящият воин го изгледа мълчаливо.
— Шегичка. — Ток сви рамене. — Или поне опит. Не мислех, че Т’лан Имасс могат да се засягат. — „По- точно, надявам се да не е така. Богове, тая моя уста…“
— Знаеш ли — бавно отвърна Туул, — този звяр е ай, тъй че няма голям интерес към кокали. Ай предпочитат плът, още топла, ако е възможно.
— Аха — изсумтя Ток.
— Шегичка — каза след малко Туул.
— Ясно. — „Ох. Това май няма да излезе чак толкова лошо. Изненадите нямат край.“
Т’лан Имасс погали с костеливи пръсти широката глава на животното и то се укроти.
— Стар приятел ли? Да, прибирахме такива животни в племената. Иначе трябваше да ги оставим да измрат от глад. Ние, виждаш ли, бяхме виновни за този глад.
— Виновни? Безразборен лов? Мислех, че вашият вид е бил на „ти“ с дивата природа. Всички тези духове, всички тези ритуали и жертвоприношения…
— Ток-младши — прекъсна го Туул, — на мен ли се подиграваш, или на собственото си невежество? В тундрата дори една личинка не живее в мир. Всичко е борба, всичко е война за надмощие. Онези, които загубят, изчезват.
— А ние не сме по-различни, казваш…
— Различни сме, войнико. Притежаваме привилегията на избора. Дара на предвидливостта. Ала често разбираме тази отговорност твърде късно… — Т’лан Имасс беше килнал глава, загледан в ай пред себе си и сякаш в собствената си костелива ръка, отпусната върху широката глава на звяра.
— Баалджаг очаква командата ти, скъпи немрящ воине — заговори жената със звучен и мелодичен глас. — Колко мило! Гарат, хайде и ти да поздравиш нашия съсухрен гост. — Погледна Ток и се усмихна. — Е, Гарат може и да реши, че си струва да зарови спътника ви — няма ли да е забавно?
— И още как — съгласи се Ток. — Говорите дару, но сте облечена в телаба на Седемте града…
Тя вдигна вежди.
— Нима? О, извинете! Между другото, вие също говорите дару, но сте от империята на онази мила жена… как се казваше?
— Императрица Ласийн. Малазанската империя. — „А тя как го разбра? Не съм в униформа…“
