2.
Воинството на Едноръкия кървеше от безчетните рани. Безкрайна кампания, последователни поражения, следвани от още по-скъпо струващи победи. Ала от всички рани, понесени от армията на Дужек Едноръкия, най-тежките бяха раните на духа…
Свит между порутените по склона на хълма камъни, ефрейтор Пикър наблюдаваше катерещия се с усилие по пътеката старец. Сянката му се плъзна над Бленд, но старецът не го забеляза. Бленд се надигна безшумно зад него и направи знак на Пикър.
Старецът продължи нагоре, без да забелязва нищо. Щом се озова на пет-шест крачки от нея, Пикър се изправи, вдигна арбалета и изръмжа:
— Дотук, старче.
Изненадан, старецът залитна назад. Един камък под крака му се изтърколи и той падна на земята, но успя да се извърти, за да не затисне кожената торба, вързана на гърба му. Плъзна се още крачка надолу по пътеката и се озова почти в краката на Бленд.
Пикър се усмихна и пристъпи към него.
— Не изглеждаш опасен, старче, но просто за всеки случай, тук има още петима стрелци, прицелени точно в теб. Тъй че имаш ли нещо против да ми кажеш какво в името на Гуглата търсиш тук?
Овехтялата дреха на стареца беше покрита с прах и пот. Широкото му, изгоряло от слънцето лице беше изпито, кривите му изпочупени зъби стърчаха и превръщаха усмивката му в свадлива пародия. Той бавно се изправи на тънките си, увити в кожи крака.
— Хиляди извинения — заговори задъхано, като се озърташе през рамо към Бленд. Потръпна от онова, което видя в погледа й, и припряно се обърна отново към Пикър. — Мислех, че това пътче е свободно — дори от крадци. Виждате ли, вложил съм всичко, което съм кътал цял живот, в това, което нося — пазач не мога да си позволя, дори и муле…
— По търговийка значи — изръмжа Пикър. — Накъде си тръгнал?
— Към Пейл. От Даруджистан съм…
— Това е ясно — отряза го Пикър. — Работата е, че Пейл вече е в имперски ръце… както и тези хълмове.
— Не знаех… за тези хълмове де. Разбира се, знам, че Пейл вече е в прегръдката на Малазан…
Пикър се ухили на Бленд.
— Чу ли го? Прегръдка. Това беше добро, старче. Майчина прегръдка, а? Е, какво има в торбата?
— Занаятчия съм — отвърна старецът и сведе глава. — Гравьор… ъъъ… дребни накити правя. Кост, нефрит, такива неща…
— Нещо вложено да има в тях… заклинания, такива работи? Благословии?
— Дарбата ми само, да отговоря на първия въпрос. Не съм маг, пък и работя сам. Извадих късмет обаче — получих благословията на един жрец над три гривни от бивни и…
— На кой бог?
— Трийч, Тигъра на лятото.
Пикър се озъби.
— Та той не е бог, глупак такъв! Трийчър е Първи герой, полубог, соултейкън асцендент…
— Ама му посветиха нов храм — прекъсна я старецът. — На улица „Плешивата маймуна“ в квартал Джадроуби — мене самия ме наеха да обкова кожената подвързия на Книгата за молитви и ритуали.
Пикър извъртя с досада очи към небето и сниши арбалета.
— Добре, дай да ги видим тия гривни.
Старецът кимна, смъкна торбата от раменете си и заотвързва каишката.
— Обаче внимавай — изръмжа Пикър. — Ако извадиш нещо гадно, десет стрели ще ти проветрят черепа.
— Това е торба, не са гащите ми — измърмори занаятчията. — Пък и нали бяха само петима.
Ефрейторката се намръщи.
— Е, увеличиха се — каза кротко Бленд.
— Точно така — кимна припряно Пикър. — Цели две отделения, скрити са и следят всяко твое движение.
С леко преиграна боязливост, старецът извади от торбата малък вързоп от сърнешка кожа.
— За тая кост разправят, че била много древна — заговори той с благоговеен тон. — От един космат звяр с дълги бивни, който някога бил любимата плячка на Трийч. Трупът на звяра бил намерен в замръзнала кал в далечния Елингарт…
— Това го остави — сряза го Пикър. — Дай да видим тия проклети накити.
Старецът вдигна възмутено рунтавите си бели вежди.
— Проклети!? Не! Това — никога! Мислите, че ще тръгна да продавам прокълната стока?
— По-кротко. Това си е само един проклет израз. Айде по-бързо, няма цял проклет ден да се разправяме тука с теб.
Бленд изсумтя, но сърдитият поглед на ефрейторката набързо я накара да замълчи.
Старецът разгъна вързопа и им показа три гривни, достатъчно широки, за да се носят над лакътя, всяка от цяло парче кост, без никаква украса по тях и излъскани до блясък.
— Къде са белезите от благословията?
— Няма, обаче всяка гривна беше увита в плат, изтъкан от космите на самия Трийч, при смяната на козината — за девет дни и десет нощи…
Бленд изсумтя.
— Смяната на козината — изкриви лице ефрейторката. — Отврат.
— Спиндъл едва ли смята така — промърмори Бленд.
— Три гривни — каза Пикър. — Една за дясната ръка, една за лявата, а третата за…
— Внимавай с приказките, старче. Деликатни цветенца сме ние с Бленд.
— Всички са за една ръка. Цели са, но се съединяват — така беше указано в благословията.
— Съединяват се, пък цели — това трябва да го видя.
— Това чародейство, уви, не мога да го покажа. Ще се случи само веднъж, когато купувачът ги наниже на дясната си ръка.
— Това вече си е пълна шашма.
— Тука го хванахме — рече Бленд. — Измамата хваща само ако има къде да се измъкнеш.
— Като в претъпканите пазари на Пейл. Е — ухили се Пикър на стареца, — само че ние не сме тълпата на пазара, нали? Колко искаш?
Търговецът се присви.
— Избрахте си най-ценното ми изделие…
— Колко, старче?
— Т-триста з-златни консула.
— Консули? Това новите даруджистански монети ли бяха?
— Пейл е приел малазанските джакати за стандартно тегло — рече Бленд. — Как се разменят?
— Проклета да съм, ако знам — изсумтя Пикър.
— С ваше позволение — намеси се търговецът. — В Даруджистан менят две и третина джаката за консул. Таксата на сарафите е поне джакат. Тъй че, по-точно, джакат и третина някъде.
Бленд се наведе и огледа костените гривни.
