— Преди пет века! Трийч е приел облика си на соултейкън преди стотици години и оттогава не е мислил нито веднъж като човек! Не глупост, това е пълно безумие, Пикър!
Бленд се изкиска.
Магьосникът рязко се обърна към нея.
— А ти защо се смееш?
— Нищо. Извинявай.
Пикър нави ръкава си да покаже гривните.
— Тези са, Бързак. Можеш ли да ми ги махнеш?
Като видя гривните, магът се дръпна ужасен, после поклати глава.
— Да беше някой разумен асцендент, може би… някаква сделка щеше да е възможна. Все едно, да не ти пука.
— Да не ми пука? — Пикър го стисна за яката и го раздруса. — Лигав червей такъв… — И изведнъж млъкна и се ококори.
Бързия Бен я изгледа с вдигната вежда и попита кротко:
— Какво правите, ефрейтор?
— Ъъ… извинете, магьосник. — И го пусна.
Бързия Бен въздъхна и оправи пелерината си.
— Бленд, отведете морантите до склада.
— Слушам. — Тя тръгна към чакащите воини.
— От кого е доставката, ефрейтор?
— Гривните ли?
— Стига с тия гривни. Консулите от Даруджистан. Кой ги донесе?
— А, това беше много странно. — Пикър сви рамене. — Появи се огромен впряг — ей така изведнъж, отникъде. Допреди миг пътеката беше празна, в следващия — впряг от шест коня и каляска… Магьосник, по тази пътека една двуколка не може да мине, да не говорим за каляска. Стражите бяха въоръжени до зъби и нервни — то си е логично, след като караха десет хиляди златни консула.
— Тригали — изсумтя Бързия Бен. — Тези хора вече ме изнервят… — Помълча и поклати глава. — А сега — последният ми въпрос. Последният следач, когото си отпратила… къде е?
Пикър се намръщи.
— Не знаеш ли? Камъчетата са твои, магьосник!
— На кого си го дала?
— На един резбар на накити…
— Като тия на ръката ти ли, ефрейтор?
— Е, да, но само тези струваха нещо. Огледах и другите — добри бяха, но нищо особено.
Бързия Бен хвърли поглед към облечените в черни брони моранти, които товареха кворлите си с увити в кожа монети.
— Е, едва ли е отишъл далеч. Просто ще трябва да го проследя и да го намеря. Няма да трае дълго…
Отдалечи се на няколко крачки и седна на земята. Въздухът вече се захлаждаше, западният вятър откъм планините на Тахлин се усилваше. Звездите бяха станали по-ярки.
— Бленд, виж да останат две свободни седла до това на магьосника — подвикна Пикър.
— Ясно.
Град Пейл не беше кой знае какво, ала нощите поне бяха топли. Пикър вече застаряваше, не можеше да спи нощ след нощ на студената твърда земя. Седмицата чакане на доставката бе утаила в костите й тъпа болка. Но поне щедрият принос на Даруджистан щеше да помогне на Дужек да осигури продоволствие на армията си.
С късмета на Опонн, до седмица щяха да тръгнат на поход. „Към поредната целуната от Гуглата война, сякаш не ни е втръснало. Кълна се в копитото на Финир, кой или какво между другото е Панион Домин?“
Откакто бе напуснал Даруджистан преди два месеца, Бързия Бен беше зачислен като помощник- командир в състава на Уискиджак, със задачата да помага в консолидирането на въстаническата армия на Дужек. Бюрокрацията и дребните чародейства като че ли по някакъв странен начин се бяха съчетали. Магьосникът бе затънал до гуша в работа със заплитането на мрежа от връзки из Пейл и прилежащите му околности. Десятъци и данъци, за да осигурят финансовите нужди на войската, както и налагането на контрол, който да облекчи прехода от окупация към владеене. „Поне засега.“ Воинството на Едноръкия и Малазанската империя се бяха разделили, но чародеят неведнъж се беше удивявал на странно имперските по дух отговорности, които му бяха възложили.
„Бунтовници сме, нали? Как не. Колкото Гуглата сънува бели овчици, подскачащи по зелени пасища.“
Дужек просто… изчакваше. Армията на Каладън Бруд бавно се придвижваше от юг и само преди ден беше стигнала до равнината северно от Пейл — с Тайст Андий в ядрото, наемници и Илгрест Баргаст на единия фланг, и ривите с техните огромни стада бедерини на другия.
Но война нямаше да има. Не и този път.
„Не, кълна се в Бездната, този път всички сме решили да се сражаваме с нов враг, стига преговорите да минат гладко — а щом и управителите на Даруджистан вече преговарят с нас, изглежда вероятно. Нов враг. Някаква теократична империя, която поглъща град след град, в някаква неумолима вълна на фанатична ярост. Панион Домин — защо ме гризе лошо чувство? Все едно, време е да намерим моя изтърван следач…“
Притворил очи, Бързия Бен разхлаби веригите на душата си и се изхлузи от тялото си. В първия миг изобщо не можа да усети дребното камъче, което бе натопил в личното си гъмжило от магии, тъй че нямаше друг избор, освен да започне издирването си по външна спирала, с надеждата, че близостта рано или късно ще опари сетивата му.
Което означаваше, че ще трябва да продължи слепешком, а ако имаше нещо, което магьосникът да мразеше повече…
„Аха… спипах те!“
Удивително близо, все едно че бе преминал през скрита преграда. Пред погледа му се откри пълен мрак — ни една звезда не светеше, — а земята под него бе равна като тепсия. „В лабиринт съм, добре. Тревожното е, че не мога да го разпозная точно. Познат ми е, но някак… сбъркан.“
Различи някакво смътно червеникаво сияние, вдигащо се от земята. Съвпадаше с мястото на следача. Душният въздух миришеше на сладникав дим. Безпокойството на Бен се усили, но той все пак се приближи към сиянието.
Червената светлина струеше от някаква дрипава шатра. Магьосникът не можа да долови какво се крие вътре.
Стигна до шатрата, присви се да влезе, но се поколеба. „Любопитството е най-голямото ми проклятие, но признаването на един недостатък не го поправя, уви.“ Дръпна настрана покривалото на входа и надникна вътре.
До отсрещната страна на шатрата, на по-малко от три крачки, седеше изгърбена загърната в одеяло фигура, приведена над мангал, от който се къдреха ивици лютив дим. Дишаше шумно, с изнемога. Едната й ръка — всичките кости като че ли бяха счупени — се вдигна и направи жест. Глас изхриптя изпод мръсното одеяло:
— Влез, магьоснико. Мисля, че имам едно от твоите…
Бързия Бен посегна към лабиринтите си — можеше да удържи само седем, макар да имаше достъп до повече. Силата го заля на вълни. Направи го с неохота — разбулването едновременно почти на всичко, с което разполагаше, го изпълни с шепота на всемогъществото. Но знаеше колко опасна и дори фатална е тази илюзия.
— Вече разбираш — продължи с тежко хриптене загърнатата в мрак фигура, — че трябва да си го прибереш. За такъв като мен да поддържам връзка с удивителните ти сили, смъртни…
— Кой си ти? — попита магьосникът. — Какъв си?
— Прекършен. Разбит. Окован към тресящия се труп под нас. Не съм се молил за тази орис. Не съм бил
