— Триста консула. Едно семейство ще живее охолно поне две години с толкова пари.
— Ами нали и аз за това — отвърна старецът. — Макар че, като живея сам и скромно, мислех да ми стигнат за четири-пет години, че и за материал за занаята ми да има. По-малко от триста консула и ще съм разорен.
— Сърцето ми плаче — рече Пикър и се обърна към Бленд. — Ще липсват ли на някого?
Бленд сви рамене.
— Я донеси три стотачки тогава.
— Слушам, ефрейтор. — Бленд заобиколи стареца и затича нагоре по пътеката.
— Моля ви — захленчи търговецът, — само не ми плащайте в джакати.
— Успокой се. Какво пък, днес Опонн май ти се усмихва — рече Пикър. — Сега се отдръпни от торбата. Длъжна съм да я претърся.
Старецът се поклони и отстъпи.
— Другото не е толкова ценно, признавам. Прибързана работа, неизпипано…
— Не търся да купувам друго — отвърна Пикър, докато ровеше в торбата. — Това ми е задължение.
— Аха, разбирам. Да не би някои стоки да са забранени в Пейл?
— Фалшиви джакати например. Местното стопанство е закъсало, а и даруджистанските консули не са много желани. Доста прибрахме последната седмица.
Старецът се опули.
— Ще ми платите с фалшиви пари?
— За жалост не. Вече ти казах, Опонн ти намига днес. — След като приключи с обиска, Пикър извади от кесията на колана си восъчна дъсчица. — Трябва да ти запиша името, търговецо. По тия пътеки минават главно контрабандисти, опитват се да избегнат постовете през Предела — ти си един от честните, изглежда. Умните контрабандисти накрая плащат десетократно по тукашните пътеки, всъщност имат по-голям шанс да се промъкнат през суматохата при поста.
— Мунуг.
Пикър записа.
Бленд се върна с три увити в парцали стълбчета монети.
Търговецът се взря в парите.
— Значи са консули?
— Ами да — измърмори Пикър. — Три по сто — ще се изгърбиш сигурно, докато ги мъкнеш до Пейл и обратно. Всъщност то май вече не ти трябва да биеш пътя дотам, нали? — Изгледа го изпод вежди, докато прибираше писалищната дъсчица в кесията си.
— Права сте — съгласи се Мунуг, уви трите гривни и ги подаде Бленд. — Но все пак ще ида до Пейл — да си продам другата стока. — Зашари нервно с очи и оголи щърбавите си зъби във вяла усмивка. — Ако късметът на Опонн се задържи, може да й взема двойна цена.
Пикър го изгледа.
— Алчността никога не води до добро, Мунуг. Готова съм да се обзаложа, че до месец ще те видя да се връщаш по същата пътека само с прах в джобовете. Какво ще кажеш? Десет консула.
— Ако загубя, ще ви бъда в дълг.
— Е, мога да приема и някоя от дрънкулките ти — имаш опитни ръце, старче, не ще и дума.
— Благодаря, но с цялото ми уважение, отклонявам облога.
Пикър сви рамене.
— Жалко. Остава ти още една камбана светло. Към билото има бивак край пътя — ако си по-упорит, можеш да го стигнеш преди залез.
— Ще опитам. — Той нарами торбата, надигна се с пъшкане, кимна колебливо и тръгна да подмине ефрейтора.
— Задръж малко — заповяда Пикър.
Коленете на Мунуг сякаш се подкосиха и той изхленчи смутено:
— Какво има?
Пикър взе гривните от Бленд.
— Първо трябва да ги сложа тия. Съединявали се, викаш. Без халкички?
— О! Да, разбира се. Заповядайте, моля ви.
Ефрейторката нави ръкава на прашасалата си риза и се видя вишневочервената подплата.
Мунуг ахна стъписано. Пикър се усмихна.
— Точно така. От Подпалвачите на мостове сме. Удивително какви неща може да скрие прахът, нали? — Надяна костените гривни на нашарената си с белези мускулеста ръка. Щом стигнаха между бицепса и рамото, се чу тихо изщракване. Пикър ги изгледа намръщено и изсумтя.
За миг Мунуг се усмихна широко, после се поклони и попита:
— Е, вече мога ли да си вървя?
— Върви, върви — разсеяно му отвърна тя, без да откъсва очи от лъскавите гривни на ръката си.
Намръщената Бленд зяпа цяла минута след отдалечаващия се прегърбен старец.
Скоро Мунуг стигна до отклонението. Погледна през рамо може би за десети път, за да се увери, че не го следят, после бързо се шмугна между двата килнати камъка.
След десетина крачки излезе на лъкатушеща пътека. Забърза по нея и сенките го погълнаха. Само една-две минути оставаха до заник-слънце и забавянето с Мостоваците можеше да се окаже фатално, ако не стигнеше навреме за срещата.
— В края на краищата боговете не са известни с особено милостив нрав — прошепна си той.
Монетите тежаха. Сърцето му тупаше силно в гърдите. Не беше навикнал на такова усилие. Беше човек на изкуството все пак. Без голям късмет напоследък, вярно, изтощен от двата тумора между краката, несъмнено, но талантът и въображението му, ако не друго, се бяха изострили въпреки цялата скръб и болката, които го мъчеха. „Избрал съм те точно заради тези слабости, Мунуг. Е, и заради дарбите ти, разбира се. О, да, ужасно ми трябват твоите дарби…“
Една божия благословия можеше да махне тези тумори. А ако не, то триста консула все щяха да му стигнат да плати лечението при денълски лечител в Даруджистан. Какво пък, не беше много разумно човек да разчита на един бог, че ще си плати за услугите. Разказът му пред Мостоваците за пазара в Пейл си беше съвсем верен — струваше си човек да предвижда нещата, да си има и други планове, ако едни се провалят — и макар ваянето и резбата да бяха по-слабите му дарби, не беше толкова скромен, та да отрича качеството на работата си. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с рисуването. „Нищо, нищичко.“
Крачеше по пътеката, без да обръща внимание на свръхестествената мъгла, която го загърна. След малко мина през портата на лабиринта, стръмнините и урвите на Източен Тахлин изчезнаха, а мъглата се разнесе и разкри пред очите му гола камениста равнина под болезнено сиво небе. По-навътре в равнината се издигаше самотна кожена шатра, а над нея се виеше дим, като морскосиня омара. Мунуг забърза натам.
Задъхан спря пред входа и драсна боязливо с пръсти по коженото покривало.
Отвътре се чу хрипливо кашляне и дрезгав глас каза:
— Влез, смъртни.
Мунуг се провря през ниския прорез. В първия миг гъстият лютив дим защипа очите, ноздрите и гърлото му, ала след първия дъх хладна изтръпналост обхвана дробовете му. Свел ниско глава и извърнал очи настрани, Мунуг спря до входа и зачака.
— Закъсня. — Гласът хриптеше на всяка сричка.
— На пътя имаше войници, господарю…
— Откриха ли я?
Художникът се усмихна, свел очи към чергата на пода на шатрата.
— Не. Претърсиха ми торбата, както си знаех, но не и мен.
Богът се закашля отново и Мунуг чу стърженето на мангала, издърпан по пода. Върху жаравата заподскачаха семена и димът се сгъсти.
— Покажи ми я.
Художникът бръкна в гънките на грубата си вълнена риза и извади нещо, увито в плат — беше колкото
