книга. Разгъна го и се видя колода дървени карти. Все така без да смее да вдигне глава, Мунуг избута картите към бога и те се пръснаха по пода.
Чу как той затаи дъх, а след това — тихо шумолене. Когато богът заговори отново, гласът вече бе по- близък.
— Дефекти?
— Да, господарю. По един на всяка карта, както заповядахте.
— Великолепно! Смъртни, дарбата ти е ненадмината. Тези образи наистина са пълни с болка и несъвършенство. Окаяни, измъчени и скръбни. Терзаят окото и карат сърцето да кърви. И не само това — виждам хронична самота в тези лица, дето си изрисувал в сцените. — В тона му се долови суха насмешка. — Изрисувал си в тях собствената си душа, смъртни.
— Не съм познал в живота си много щастие, госпо…
Богът изсъска.
— И не бива да го очакваш. Не и в този живот, не и в още хиляда, които си обречен да изтърпиш, докато получиш спасение — стига да си страдал достатъчно, за да го заслужиш!
— Моля страданията ми никога да не свършват, господарю — изломоти Мунуг.
— Лъжа. Мечтаеш за сладък живот в охолство. Понесъл си това злато, с което вярваш, че ще го постигнеш, и искаш да продадеш таланта си, за да се сдобиеш с още — не го отричай, смъртни. Душицата ти знам — виждам алчността и копнежите й в тези образи. Не бой се, тези чувства ме разсмиват, защото тъкмо те са верният път към отчаянието.
— Да, господарю.
— А сега, Мунуг от Даруджистан, да се разплатим…
Старецът изкрещя, щом двата тумора между бедрата му пламнаха нажежени. Сгърчи се от непоносимата болка, рухна на мръсните черги и се сви на кълбо.
Богът се изсмя и ужасният му глас се накъса от дългия пристъп на късащата дробовете кашлица.
Болката, след малко осъзна Мунуг, започна да угасва.
— Ти си изцерен, смъртни. Дадоха ти се още годинки окаян живот. Уви, съвършенството за мен е нетърпимо, така трябва да бъде и за обичните ми чеда.
— Г-господарю, не усещам краката си!
— Боя се, че са мъртви. Това е цената на цяра. Художнико, изглежда, те чака дълго, изнурително пълзене, докъдето решиш да идеш. Не забравяй, чедо, ценно е самото пътуване, а не целта. — Богът се изсмя отново, с нов пристъп на хрипове.
Разбрал, че го пъдят, Мунуг се надигна, повлече натежалите си мъртви крайници през изхода и рухна, задъхан. Болката, която изпитваше сега, бе в самата му душа. Придърпа торбата си и отпусна глава на нея. Плувналото му в пот чело се опря в твърдите жълтици.
— Наградата ми — прошепна измъчено той. — Благословено е докосването на Падналия. Води ме, скъпи господарю, по пътищата на отчаянието, защото съм заслужил в безмерна награда болката на целия свят…
Хрипливият смях на Сакатия бог проряза въздуха от шатрата зад гърба му.
— Оцени този миг, Мунуг! От твоята ръка започна нова игра. От твоята ръка. Светът ще затрепери.
Мунуг затвори очи.
— Наградата ми…
Бленд продължи да се взира нагоре по пътеката дълго след като търговецът се скри от погледа й. Накрая каза:
— Този не беше, какъвто изглеждаше.
— С всички е така — съгласи се Пикър и опипа гривните на ръката си. — Тези проклети неща адски стягат.
— Ръката ти сигурно ще изгние и ще окапе, ефрейтор.
Пикър я погледна учудено.
— Смяташ, че са прокълнати?
Бленд сви рамене.
— На твое място щях да помоля Бързия Бен добре да ги огледа, и то час по-скоро.
— Кълна се в топките на Тогг, ако си имала подозрения…
— Не казвам, че съм имала, ефрейтор — нали ти се оплакваш, че те стягат. Не можеш ли да ги свалиш?
Пикър се намръщи.
— Не, проклета да си.
— О!
Пикър помисли дали да не я цапардоса, но тази мисъл я бе занимавала поне десет пъти, откакто ги сложиха двете на поста, и тя отново се сдържа.
— Триста консула, за да си платя да ми се скапе ръката. Страхотно.
— Мисли положително, ефрейтор. Това ще ти даде повод да поговориш с Дужек.
— Ама наистина те мразя, Бленд.
Бленд й отвърна с мила усмивка.
— Е, пусна ли камъче в торбата на онова старче?
— Да. Толкова стъписан беше горкият, че не беше трудно. Едва не припадна, като му казах да спре, нали?
— Тъй че Бързия Бен ще го издири и…
— Освен ако не изтупа торбата…
Ефрейторката изсумтя.
— Съдържанието на торбата го интересува по-малко и от мен. Не, ако носеше нещо ценно, криеше го под ризата си, съмнение няма. Все едно, ще пусне приказката, като стигне в Пейл — движението на контрабандисти през тези хълмове ще секне много скоро, помни ми думата, пари залагам — а му подхвърлих и че долу при Предела има по-добър шанс, докато ти беше за консулите.
Бленд се ухили.
— Хаос на кръстопътя, а? Единственият хаос там е какво да правят хората на Паран с иззетото.
— Я да приготвим малко храна — морантите ще са точни, както винаги.
Двете Мостовачки тръгнаха нагоре по пътеката.
Час след стъмване ескадрилата на Черните моранти пристигна. Снишиха кворлите към кръга запалени фенери, нареден от Пикър и Бленд. Един от тях возеше пътник, който скочи от седлото веднага щом шестте крака на кворла стъпиха на каменистата земя.
— Здрасти, Бен — подвикна Пикър.
— Какви, в името на Гуглата, ги вършите тук, ефрейтор? — изръмжа той.
Усмивката й увехна.
— Нищо особено, магьосник. Защо?
Мършавият тъмнокож мъж хвърли поглед през рамо към Черните моранти и сниши глас.
— Проклятие, бъркотията бездруго е пълна. Над хълмовете едва не паднах от това тъпо седло… тук долу се вихрят лабиринти, сила кърви отвсякъде… — Млъкна и очите му блеснаха. — От теб също, Пикър…
— Прокълнати са значи — измърмори Бленд.
Пикър изгледа ядосано приятелката си и се постара да вложи в гласа си колкото може повече сарказъм:
— Точно както си подозирал през цялото време, нали, Бен? Лъжеш като…
— Получила си благословията на асцендент — изсъска й Бен. — Идиотка! Кой е, Пикър?
Гърлото й изведнъж пресъхна и тя едва преглътна.
— Ъъ… Трийч?
— О, страхотно!
Ефрейторката се намръщи.
— Че какво му е на Трийч? Идеален е за войник — Тигърът на лятото, Господарят на битката…
