винаги наказан с болка…
Бързия Бен опря ръка на земята извън шатрата, впримчи силите си и затърси. Очите му се разшириха, после бавно се затвориха.
— Заразил си я.
— В това селение съм като рак. И с всеки ден ставам все по-опасен. Тя не може да се пробуди, докато аз се разраствам в плътта й. — Фигурата леко помръдна и изпод гънките на мръсното одеяло се чу ръждивото дрънчене на верига. — Вашите богове ме оковаха, смъртни, и мислят, че са изпълнили задачата.
— Искаш услуга в замяна на моя следач — рече Бързия Бен.
— Да. Щом аз трябва да страдам, то боговете и техният свят — също.
Магьосникът отприщи гъмжилото от лабиринти. Силата се изля на вълни през шатрата. Фигурата в дъното изкрещя и се сгърчи. Одеялото лумна в пламъци, а с него — и дългата чорлава сива коса на създанието. Бързия Бен се втурна в шатрата след последната вълна на магическата стихия, едната му ръка се стрелна напред, пръстите му се забиха в очите на фигурата и главата й се отметна назад. Другата му ръка ловко улови камъчето, затъркаляло се по чергите.
Силата, изригнала от лабиринтите, угасна. Бен отскочи и изхвърча навън, а окованото същество изрева от гняв. Бързия Бен побягна.
Вълната го блъсна в гърба и го просна на горещата димяща земя. Магьосникът изкрещя и се сгърчи. Помъчи се да запълзи напред, но силата беше неимоверна и го теглеше назад. Пръстите му се впиха в земята, задращиха и Бен отчаяно загледа браздите, които оставяха, и тъмната кръв, с която се пълнеха те.
„О, Бърн, прости ми.“
Невидимата хватка неумолимо го теглеше назад към шатрата. Глад и ярост излъчваше фигурата вътре, и увереност, че свирепата й страст скоро ще бъде утолена.
Бързия Бен беше безпомощен.
— Ужасна болка ще изпиташ! — изрева богът зад него.
И тогава нещо се пресегна отдолу. Някаква огромна ръка го стисна в шепата си, като ръка на дете гигант, стиснало парцалена кукла. Бързия Бен отново изкрещя, щом невидимата ръка го притегли надолу, в кипналата димяща земя. Устата му се напълни с горчива пръст.
Яростният рев отгоре смътно отекна в ушите му.
Остри камъни заразкъсваха тялото на магьосника, докато ръката го теглеше надолу и все по-надолу в плътта на Спящата богиня. Мракът бавно обгърна ума му.
А след това… кашляше и храчеше мазната кал, напълнила устата му. Дробовете му се напълниха с топъл сладък въздух. Избърса пръстта от очите си и се надигна. Ехо на скръбни стонове го връхлетя, коравата земя под него бавно се издуваше и свиваше, сякаш дишаше. Бързия Бен внимателно си пое дъх. Кръв капеше от разкъсаната плът на душата му, а дрехите му бяха раздрани — ала беше жив. Вдигна очи.
И едва не извика.
Над него се извисяваше смътно наподобяваща човек фигура, поне петнайсет пъти по-висока от собствения му ръст — туловището й стигаше почти до куполестия таван на огромната пещера. Плътта — тъмна глина — беше отрупана с груби късчета диамант и те проблясваха и святкаха при всяко движение на създанието. То като че ли не забелязваше Бен, макар магьосникът да знаеше, че тъкмо това чудовище го бе спасило от гнева на Сакатия бог. Ръцете му бяха вдигнати към тавана, дланите чезнеха под тъмния, оцапан с червени петна свод. Огромни смътно бели дъги сияеха по тавана, разположени равномерно, също като ребра на гръден кош. Дланите като че ли стискаха две такива ребра, а може би бяха слети с тях.
Едва видимо зад това същество, навярно на хиляда крачки по дължината на пещерата, клечеше друго привидение, също тъй с вдигнати нагоре ръце.
Погледът на Бързия Бен се плъзна към другия край на пещерата. Още слуги — видя четирима, или пет — все така вдигнали нагоре ръце към тавана. Пещерата всъщност представляваше огромен тунел, извиващ се в далечината.
„Та аз наистина съм попаднал в Бърн, Спящата богиня. Жив лабиринт. Плът и кости. И тези… слуги…“
— Имате благодарността ми! — извика той на съществото, извисяващо се над него.
Плоската уродлива глава се изви надолу. Две очи от диамант се взряха в него, блеснали като звезди по залез.
— Помогни ни.
Гласът бе като на дете, изпълнен с отчаяние.
Бързия Бен зяпна. „Да помогна?“
— Тя вехне — простена съществото. — Майката вехне. Умираме. Помогни ни.
— Как?
— Помогни. Молим те.
— Не знам как.
— Помогни.
Бързия Бен се изправи с усилие. Глинената плът пред очите му се топеше, стичаше се на кални вадички по дебелите мишци на гиганта. Късчета диамант се откъртваха и падаха. „Сакатият бог ги убива, отравя плътта на Бърн.“ Умът му заработи трескаво.
— Слуга, дете на Бърн! Колко време остава? Преди да е станало късно?
— Не много — отвърна съществото. — Наближава. Мигът наближава.
Паника стисна гърлото на магьосника.
— Колко? Можеш ли да си по-точен? Трябва да знам с колко време разполагам, приятелю. Опитай се, моля те!
— Много скоро. Няколко… Няколко десетки години, не повече. Мигът наближава. Помогни.
Чародеят въздъхна. За такива сили вековете, изглежда, бяха като дни. Въпреки това отчаяният вопъл на съществото го съкрушаваше. Както и самата заплаха. „Какво ли ще стане, ако Бърн умре? Беру да не дава дано, не мисля, но искам да го разбера. Е, добре, значи това е моята лична война.“ Огледа калната земя и намери следача.
— Слуга! Ще ти оставя нещо тук, за да мога да те намеря отново. Ще намеря помощ — обещавам ти — и ще се върна при теб…
— Не при мен — отвърна великанът. — Аз умирам. Друг ще дойде. Може би. — Ръцете му бяха изтънели, диамантената броня вече почти се беше смъкнала. — Аз умирам. — Започна да се свива. Червените петна по тавана бяха стигнали до ребрата, за които се държеше, и по тях вече се появяваха пукнатини.
— Ще намеря отговор — прошепна Бързия Бен. — Заклевам се.
Махна с ръка, отвори лабиринт и без да поглежда назад — за да не скъса гледката сърцето му, — пристъпи вътре и изчезна.
Нечия ръка разтърсваше рамото му. Бързия Бен отвори очи.
— Проклет да си, магьоснико — изсъска Пикър. — Вече почти се съмна. Трябва да отлитаме.
Магьосникът простена, размърда изтръпналите си крака и се остави на ефрейторката да го вдигне.
— Прибра ли го? — попита тя, докато го мъкнеше към чакащия кворл.
— Кое?
— Онова камъче, кое.
— Не. В беда сме, Пикър…
— Винаги сме били в беда…
— Не. Искам да кажа — всички. — Спря и я изгледа. — Всички.
Онова, което видя на лицето му, я стресна, но тя все пак каза:
— Добре. Сега обаче трябва да тръгваме.
— Да. И няма да е зле да ме вържете — няма да мога да стоя буден.
Стигнаха до кворла. Морантът, седнал в предното хитиново седло, извърна глава и ги изгледа мълчаливо.
— Кралице на сънищата — промърмори Пикър, докато овързваше ръцете и краката на Бен с кожената
