Само допреди по-малко от един сезон мхаби беше млада жена, още невенчана. Беше горда, не желаеше да приеме сплитовете трева, които многобройните току-що възмъжали момци слагаха пред входа на шатрата й. Все още не бе готова да сплете косата си на плитка и така да се обвърже за венчило.
Увреден народ бяха ривите — как можеш да мислиш за мъж и семейство в такова време на безкрайна, опустошителна война? Тя не беше толкова сляпа като посестримите си — не жадуваше да поеме благословения уж от духовете дълг да ражда синове, за да хранят земята пред Плуга на Жътваря. Майка й беше гледачка на кости, надарена бе със способността да съхранява цялата памет на народа — всяка родословна линия, чак до Сълзата на Умиращия дух. А баща й бе държал Копието на войната, първо срещу Белоликите баргасти, а после — срещу империята на Малаз.
Скърбеше и за двамата, и то дълбоко, ала разбираше как тяхната смърт, наред с упорития й отказ да приеме мъжка ласка, взети заедно, я бяха превърнали в идеалния избор в очите на воинството духове. Чист и непокътнат съсъд, съсъд в който да се поставят две разбити души — едната прекрачила прага на смъртта, другата — опазена от смъртта с помощта на древни чародейства, две личности, сплетени в едно — съсъд, който щеше да изхрани така сътвореното свръхестествено дете.
Сред ривите, които пътуваха непрестанно със стадата си и не вдигаха зидове от камък или тухла, такъв съсъд, предназначен за една-едничка употреба, който след това щеше да бъде изхвърлен, се наричаше мхаби, тъй че тя си бе намерила ново име и сега цялата истина за живота й се съдържаше в него.
„Стара, а не достигнала мъдростта, сбръчкана, ала без дара на годините, но ето, че се каня да уча това дете — това същество, — печелещо един сезон с всеки, който аз губя, чието отбиване ще означава моята смърт. Виж я само как си играе игрите на невинното дете; усмихва се, без да разбира цената, която взима от мен нейното съществуване и израстване.“
Чу стъпки зад себе си и след малко до нея застана висока чернокожа жена. Дръпнатите очи на новодошлата се спряха на играещото на склона дете. Степният вятър разроши дългата тъмна коса пред лицето й. Под боядисаната в черно кожена туника проблясваше сребриста люспеста броня.
— Измамна е, нали? — промълви Тайст Андий.
Мхаби кимна и въздъхна.
— Трудно може да предизвика страх — продължи чернокожата жена — или да стане център на жестоки свади…
— Има и друго, нали?
— Да. Каллор поднови атаката си.
Мхаби потръпна, после вдигна очи към Тайст Андий.
— Е, и? Има ли някаква промяна, Корлат?
— Бруд си държи упорито на своето — отвърна Корлат и сви рамене. — И да има съмнения, скрива ги добре.
— Има — рече мхаби. — Но ривите и стадата ни му трябват, а това надделява. Въпрос на сметки, не на вяра. Тази нужда ще остане ли, след като се сключи съюзът с едноръкия малазанец?
— Надеждата е — отвърна Корлат, — че малазанците ще знаят повече за произхода на детето…
— Достатъчно, за да се избегне възможната заплаха? Корлат, трябва да накараш Бруд да разбере, че онези две души нямат нищо общо с това, в което са се превърнали. — Очите на мхаби се върнаха на детето и тя продължи: — Тя бе създадена с влиянието на Т’лан Имасс — лабиринтът извън времето осигури сплитащите нишки и те бяха изтъкани така от Гадател на Имасс — Хвърляч на кости от плът и кръв, Корлат. Тъй че детето принадлежи на Т’лан Имасс. Може да си е облечено в плът на риви, може в нея да са побрани душите на двама малазански магове, но сега тя е соултейкън, и нещо повече — Хвърляч на кости. А и тези истини едва се допират до краищата на онова, в което предстои да се превърне. Кажи ми, за какво им е на безсмъртните Т’лан Имасс един Хвърляч на кости от плът и кръв?
— Не мен трябва да питаш — с кисела усмивка отвърна Корлат.
— И малазанците също.
— Сигурна ли си в това? Не маршируваха ли Т’лан Имасс под малазанските знамена?
— Но вече не, Корлат. Каква ли скрита вражда се е породила между тях? Що за тайни мотиви могат да лежат под предложенията на малазанците? Няма как да го отгатнем, нали?
— Предполагам, че Каладън Бруд е наясно с тези възможности — сухо отвърна Тайст Андий. — Все едно, можеш да бъдеш свидетелка и дори да участваш в тези неща, мхаби. Малазанският контингент идва и Пълководеца желае да присъстваш на преговорите.
Мхаби се обърна. Лагерът на Каладън Бруд лежеше пред очите й, изрядно подреден както винаги. Наемническите части на запад, воините на Тайст Андий в средата, становете на нейните риви със стадата бедерини — на изток. Походът беше дълъг, от Платото на Стария крал, през градовете Кет и Пач, най- сетне — по лъкатушещия на юг стар път на ривите, прекосяващ традиционното им отечество. „Дом, порутен от многото години война, от тъпчещите по земята войски и огнените взривове, хвърляни от небето от морантите… от кворлите, кръжащи като безмълвни черни петънца, и от ужаса, падащ върху становете ни… върху светите ни стада.“
„Ала ето, че сега стискаме ръце с доскорошните си врагове. С малазанските нашественици и студенокръвните моранти. Каним се да сплетем плитките на венчилото — двете ни армии. Толкова време си гризем гърлата — а сега венчило, и не в името на мира. Не, сега воините си търсят друг, нов враг…“
Отвъд войските на Бруд се издигаха наскоро възстановените стени на Пейл, с петната от насилие, като смразяващ спомен за малазанските магии. От северната порта на града току-що бе излязла група конници, със сиво знаме без знаци по него — възвестяваше на всички, че конниците са извън закона. Яздеха бавно през мъртвата зона към лагера на Бруд.
Очите на мхаби се присвиха подозрително към знамето. „Старице, страховете ти са проклятие. Не мисли за измяна, не мисли за ужасите, претърпени от тези доскорошни нашественици. Дужек Едноръкия и Воинството му бяха обявени извън закона от омразната императрица. Духове подземни, ще видим ли някога края на тази война?“
Детето дойде при двете жени. Мхаби я погледна, видя в спокойните, нетрепкащи очи, знание и мъдрост, трупани сякаш от хилядолетия — а може би наистина беше така. „Ето ни, че стоим тук трите, пред погледите на всички — дете на десет-единадесет години, жена с млада външност и нечовешки очи и прегърбена старица — и всичко това, до най-малката подробност, е илюзия, защото таящото се в нас е съвсем обратно. Детето съм аз. Тайст Андий е познала хиляди години живот, а момичето… стотици хиляди.“
Корлат също погледна детето и се усмихна.
— Хубаво ли си поигра, Силвърфокс3?
— Горе-долу — с изненадващо плътен глас отвърна момичето. — Но се натъжих.
Корлат вдигна вежди.
— И защо?
— Някога тук е съществувало свято доверие — между тези хълмове и духовете на риви. Вече е нарушено. Духовете бяха само съсъди на болка и самота. Хълмовете няма да се изцерят.
Кръвта в жилите на мхаби се смрази. Детето във все по-голяма степен проявяваше чувствителност, съперничеща на тази на най-мъдрите врачки в племената. Но в тази чувствителност се долавяше някаква хладина, някакво скрито намерение лежеше под всяка страстно изречена дума.
— Нищо ли не може да се направи, дъще?
Силвърфокс сви рамене.
— Вече не е нужно.
„Като сега.“
— Какво значи това?
Момичето вдигна кръглото си личице и се усмихна.
— Ако ще присъстваме на преговорите, майко, да побързаме.
Мястото за срещата бе на едно ниско възвишение на трийсетина крачки от предните постове. На запад се виждаха наскоро вдигнатите могили, приютили останките на мъртвите след падането на Пейл. Мхаби се замисли дали безчетните жертви гледат разгръщащата се сцена. „От кръвопролитията се раждат духове в края на краищата. А без умилостивителни дарове те често се превръщат във враждебни сили, терзани от кошмарни видения и изпълнени със злъч. Дали само ривите знаят тези истини?“
