— Трябва ли да знам нещо за разговора ви с командира?
Малът примига сънено.
— Не, сър.
— Добре. Можете да се върнете в отделението си.
— Слушам, сър.
След като остана сам, Паран въздъхна. „Трийсет и осем негодуващи, сърдити ветерани, вече на два пъти предадени. Нищо общо нямах с измяната в Пейл, а прокламацията на Ласийн, че ни поставя извън закона, включваше колкото тях, толкова и мен. Нищо от това не може да ми се вмени във вина, но го правят.“
Потърка очи. Сънят бе станал нещо… твърде нежелано. Нощ след нощ, още от бягството им от Даруджистан… болка… и сънища — не, кошмари. Богове подземни… В тъмното броеше часовете, свит под одеялата, а щом най-сетне се унесеше, сънят идваше накъсан, пълен с бягане. И пълзене. После — давене.
„Това е от кръвта на Хрътката, която тече в тялото ми. Това трябва да е.“
Много пъти се беше опитвал да си каже, че именно кръвта Хрътката на Сянка е източникът на параноята му. Тази мисъл предизвикваше кисела усмивка. „Не е вярно. Това, от което се боя, е твърде реално. Още по-лошо… Това огромно чувство за загуба… без да можеш да се довериш… на никого. А без доверието що за живот ме чака? Нищо освен самота и значи — нищо, което да си струва. А и всички тези гласове… които шепнат за бягство. Бягство.“
Тръсна глава и изплю жлъчта, насъбрала се в гърлото му. „Мисли за другото. За онази сцена. Самотна. Стъписваща. Паран, не забравяй гласа, който чу. Беше гласът на Татърсейл… тогава не се усъмни, защо се съмняваш сега? Тя е жива. Все някак магьосницата е жива…“
„О, тази болка! На дете, пищящо в тъмното, на Хрътка, виеща скръбно. Душа, прикована в сърцето на рана… а аз мисля само за себе си! Богове, де да можех!“
Уискиджак влезе в караулката, тръшна вратата след себе си и закрачи към масата на писаря. Подпря се на нея и изпъна болния си крак. Въздишката му бе като развързване на безброй възли и секна треперливо.
След малко вратата се отвори.
Уискиджак се обърна и изгледа навъсено Малът.
— Нали капитанът ви заповяда да се строявате…
— Паран е по-зле и от вас, сър.
— Това го прикрихме. Пази гърба на момчето… Или си наумил нещо друго, Малът?
— Не ме разбрахте. Току-що огледах около него… лабиринтът ми настръхна, командире.
Чак сега Уискиджак забеляза колко е пребледнял лечителят.
— Настръхна ли?
— Да. Никога не се е случвало. Капитанът е сериозно болен.
— Тумори? Рак? Бъди по-точен, Гуглата да те вземе!
— Нищо такова, сър. Поне засега. Но ще се появят. Все едно че е глътнал дупка — зейнала е в стомаха му. Всичко, което таи, предполагам. Но и нещо друго има… трябва ни Бързия Бен. У Паран са избуяли магии, като плевели след дъжд.
— Опонн…
— Не. Шегаджиите-близнаци отдавна ги няма. Пътуването на Паран към Даруджистан… нещо го е сполетяло по пътя. Не, не нещо. Много неща. Но може и да греша, сър. Трябва ни Бързия Бен…
— Чух те. Кажи му, като се приберем в Пейл. Но бъди дискретен. Няма смисъл да усилваме притесненията на капитана.
Малът се навъси още повече.
— Сър, просто… Дали е в добра форма да поеме командването на Мостоваците?
— Мен ли питаш? Ако искаш да говориш с Дужек за притесненията си, имаш всички права. Ако смяташ, че Паран е неподходящ за длъжността… направи го, Малът.
Мъжът помълча дълго и накрая въздъхна.
— Все още не. Той е упорит също колкото вас… сър. Гуглата да ме вземе, сигурен ли сте, че не сте роднини?
— Адски сигурен — изръмжа Уискиджак. — Дори лагерните ви са с по-чиста кръв от семейното ми родословие. Добре, да оставим това. Поговори с Бързака и Спиндъл. Виж какво можете да разберете за тези скрити магии — ако някой от боговете отново дърпа струните на Паран, искам да знам кой е, след което ще размислим защо.
Малът изгледа командира с присвити очи.
— Сър, в какво се въвличаме?
— И аз не съм сигурен — призна Уискиджак, намръщи се и размърда болния си крак. — С късмета на Опонн, няма да ми се наложи да вадя меча си — командирите обикновено не го правят, нали?
— Ако ми отделите време, сър…
— По-късно, Малът. Сега трябва да помисля за преговорите. Бруд и армията му са вече пред Пейл.
— Ясно.
— А капитанът ви сигурно се чуди къде в името на Гуглата си изчезнал. Тръгвай, Малът. Ще се видим отново след преговорите.
— Слушам, сър.
3.
Дужек Едноръкия и армията му очакваха пристигането на Каладън Бруд и неговите съюзници: свирепите Тайст Андий, клановете на Баргаст от далечния север, десетина наемнически части и обитаващите степите риви. Там, на разораното от жестоки битки поле край Пейл, щяха да се срещнат двете сили. Но не за бран, а за да изваят мир от горчивата история. Нито Дужек, нито Бруд, нито някой друг от тези легендарни бойци можеше да предвиди предстоящия сблъсък — не на мечове, а на светове…
Плитки бразди разяждаха склоновете на една левга северно от Пейл, незараснали още белези от времето, когато градската наглост бе посягала да погълне степите, граничещи с равнината Риви. От незапомнени времена хълмовете бяха святи за ривите и фермерите на Пейл бяха плащали с кръв за своята самонадеяност.
Ала земята се изцеряваше бавно — малко от древните менхири, скални кръгове и крипти от плосък камък бяха останали непокътнати. Камъните лежаха струпани на купчини покрай някогашните тераси с царевични ниви. Всичко свято по тези хълмове се пазеше само в умовете на ривите.
„Каквито сме във вярата, такива сме в живота.“ Мхаби придърпа кожата от антилопа на слабите си костеливи рамене. Болежките и умората тази заран отново бяха налегнали грохналото й тяло — доказателство, че детето е извлякло още от нея предната нощ. Старицата не изпитваше яд — потребностите му не можеха да се избегнат, пък и в това дете бездруго нямаше почти нищо естествено. Могъщи коравосърдечни духове и слепи магически заклинания бяха успели да сътворят нещо ново и неповторимо.
А времето вече изтичаше. Срокът беше близо.
С блеснали, заобиколени от гъста мрежа бръчки тъмни очи, мхаби гледаше лудуващото по ветровитите тераси дете. Майчините инстинкти не можеха да я напуснат. Не беше редно да ги прокълне и да скъса връзките на обичта, идващи с плътската раздяла. Въпреки всичките злочестини, които я мъчеха, и въпреки всичките извратени нужди, втъкани в дъщеря й, тя не можеше — и нямаше — да запреде нишките на омразата.
Все пак телесното изтощение отслабваше даровете на сърцето, в които така отчаяно се беше вкопчила.
