сбруя. — Никога не съм те виждала толкова уплашен, магьоснико. Само като те гледам, готова съм лед да пикая.
Това бяха последните думи, които Бързия Бен запомни тази нощ. Но ги запомни добре.
Гъноуз Паран беше обсебен от видения как се дави. Давеше се, но не във вода. Давеше се в мрак. Мяташе панически ръце и крака в някакво непознато и невъобразимо място. Затвореше ли очи, въртопът го сграбчваше, вътрешностите му се стягаха на възел и той сякаш отново се превръщаше в малко безпомощно дете. Изпълнена с ужас и неразбираща, душата му се гърчеше от болка.
Капитанът си тръгна от барикадата при Предела — последните търговци за деня още чакаха пред малазанските войници и писари. Облагането с мито и обиските на фургоните бяха осигурили значителни приходи, макар че според донесенията вземанията намаляваха. Беше въпрос на тънък баланс таксите да се държат на такова ниво, че търговците да могат да ги понесат, и да се пропуска достатъчно контрабанда, за да не пресъхне съвсем потокът от стоки между Даруджистан и Пейл. Паран се справяше, но с доста усилия. Ала това бе най-малката от трудностите, които му тежаха.
След погрома в Даруджистан капитанът се чувстваше като понесен от течението, лашкан накъде ли не от хаотичното преображение на Дужек и неговата ренегатска армия. Котвата на малазанците беше отрязана. Крепежните греди бяха рухнали. Бремето, паднало на плещите на офицерския корпус, беше смазващо. Близо десетте хиляди войници изведнъж бяха изпаднали в почти детинската нужда някой да ги утеши.
А тъкмо утехата беше нещо, което Паран не можеше да им даде. Бъркотията в самия него се беше усилила. Струи зверска кръв течаха сега в жилите му. Откъслечни спомени — много малко от тях лични — и странни видения терзаеха нощите му. Дните минаваха като в объркана мъгла. Несвършващите проблеми със снабдяването и транспорта, с които трябваше да се справя, безкрайните трудности около ръководенето на операцията, всичко това напираше през усилващия се поток на физическото терзание.
Вече от седмици се чувстваше зле и имаше някои подозрения на какво се дължи това. „Кръвта на Хрътката на Сянка. Съществото, скочило в селението на Мрак… но мога ли да съм сигурен в това? Чувствата, бликащи от тази точка… по-скоро като на дете. На дете…“
За пореден път изтласка тази мисъл, макар да знаеше много добре, че тя скоро ще се върне — също както и болката в стомаха му отново щеше да кипне, — и след като погледна още веднъж към застаналия на поста си Тротс, продължи нагоре по склона.
Тази болка и това страдание го бяха променили — вече можеше да наднича в самия себе си, да оформя видяното в образ, в сцена, едновременно странна и мъчителна. Имаше чувството, че душата му се е смалила до нещо окаяно — проскубан, плувнал в пот плъх, затиснат от каменна лавина, плъх, който се гърчи и цвърчи из цепнатините в отчаяно търсене на място, където натискът — огромната, хлъзгаща се надолу и надолу тежест — ще намалее. „Пространство за дишане. И болката около мен — тези остри камъни, слягат се и се слягат, кухините между тях изчезват… тъмнина, надигаща се като вода…“
Всички победи, които бе постигнал в Даруджистан, сега му се струваха нищожни. Спасяването на цял един град, спасяването на Уискиджак и неговия взвод, разбиването на плановете на Ласийн — всичко това бе рухнало, бе станало на прах в ума му.
Вече не беше онова, което бе доскоро, и новото му превъплъщение изобщо не му допадаше.
Болка затуляше света. Болката объркваше. Превръщаше плътта и костите в затвор, от който нямаше спасение.
„Зверска болка… а тя шепне за свобода. Шепне за изход — но не от тъмнината. Не. Навътре в тази тъмнина, където отиде Хрътката, дълбоко в недрата на прокълнатия меч на Аномандър Рейк… тайното сърце на Драгнипур.“
Едва не изруга на глас при тази мисъл, докато се катереше нагоре по пътеката на хълма над Предела. Денят вече гаснеше. Вятърът, разчорлил тревите, вече затихваше и хрипливият му глас потъваше в тих шепот.
Шепотът на кръвта бе само един от многото — и всички те настойчиво привличаха вниманието му, всеки от тях предлагаше противоречиво обещание — различен път за избавление. „Но винаги избавление. Бягство. Свитото от страх същество не може да мисли за нищо друго… въпреки че тежестта се сляга… и сляга.“
Беше объркан. „Всичко, което виждам около себе си… сякаш е чужд спомен. Трева, разрошена по ниски хълмове, скали по билата, а щом слънцето залезе и вятърът захладнее, потта по лицето ми засъхва и идва тъмнината — и аз я пия, все едно че е най-сладката вода. Богове, какво ли означава това?“
Объркването в душата му не заглъхваше. „Спасих се от света на този меч, но чувствам как веригите му ме притеглят все по-силно.“ А в това напрежение се съдържаше очакване. За отстъпление, за поражение… очакване да се превърнеш в… какво? „Да се превърна в какво?“
Баргастът седеше във високата жилава трева на билото над Предела. Дневният поток търговци беше изтънял от двете страни на барикадата, облаците прах се слягаха над разровения от коловози път. Някои вече устройваха биваците си — проходът се беше превърнал в неофициална крайпътна спирка. Ако положението се запазеше такова, тази спирка щеше да пусне корени, да се превърне в селце, после в голямо село.
„Но няма да стане. Твърде неспокойни сме за това. Дужек вече е очертал като на карта близкото ни бъдеще, загърнато в прахта на тръгнало на поход воинство. Още по-лошо, гънки има по тази карта, дупки, и ми се струва, че Подпалвачите на мостове много скоро ще паднат в някоя от тях. Дълбока, при това.“
Останал без дъх, капитан Паран спря до полуголия татуиран воин.
— Наежил си се като бедерин още от сутринта, Тротс. Какви сте ги намислили пак с Уискиджак?
Широката уста на баргаста се изкриви в някакво подобие на усмивка, но тъмните му очи останаха приковани в гледката в долината.
— Свършва студеният мрак — изръмжа той.
— Ха, свършвал, Гуглата да го вземе дано — слънцето след малко ще залезе, омазан с гранясала мас глупак такъв.
— Замръзнал и вкочанен — продължи Тротс. — Сляп си за света. Аз съм Сказанието, неизричано дълго. Но повече не. Меч съм аз, който скоро ще излезе от ножницата. Желязо съм и дойде ли светлият ден, всички ви ще заслепя. Ха.
Паран се изплю в тревата.
— Малът ми спомена за внезапната ти… словоохотливост. Спомена ми също, че никаква файда нямало от нея, тъй като с появата й си изгубил и малкото ум, дето го имаше.
Баргастът се удари в гърдите и те изкънтяха като барабан.
— Аз съм Сказанието, и то скоро ще се изрече. Ще видиш, малазанецо. Всички ще видите.
— Слънцето ти е изсушило мозъка, Тротс. Нищо, тази нощ ще се приберем в Пейл — макар че Уискиджак би трябвало вече да ти го е казал. Ето, Хедж идва, да те смени от поста. — Паран се надигна, прикривайки болката, жегнала го от движението. — Е, аз да си довърша обиколката.
И се затътри отново.
„Проклет да си, Уискиджак, какви сте ги забъркали с Дужек? Панион Домин… струва ли си и задника на един катър да се занимаваме с тези нафукани фанатици? Тези неща изтляват. Винаги. Пръскат се. Писачите се заемат с тях — винаги, — започват нескончаеми спорове за заплетените подробности на вярата. Възникват секти. Избухва гражданска война и ето ти го поредното мъртво цвете, стъпкано по безкрайния път на историята.“
„Е, да, сега е толкова ярко и разцъфнало. Но цветовете избледняват. Винаги.“
„Един ден Малазанската империя ще се озове лице в лице със собствената си тленност. Един ден мрак ще падне и над Империята“.
Присви се от поредния пристъп на болка, която опари стомаха му. „Не мисли за Империята! Не мисли за чистката на Ласийн! Разчитай на Тавори, Гъноуз Паран — сестра ти ще спаси дома. По-добре, отколкото щеше да се справиш ти. На сестра си разчитай…“ Болката леко се облекчи, капитанът вдиша дълбоко и продължи да слиза към барикадата.
„Давя се. Кълна се в Бездната, давя се.“
