Бочълайн застана до него.
— Ясно ли ви е какво виждате тук, капитане?
— Да, не съм глупак. Дупка в земята.
— Забавно. Доскоро тук е имало гробна могила. С окован в нея Джагътски тиран.
— Беше Джагътски тиран.
— Точно така. Една далечна империя се е намесила, както разбирам, в съюз с един Т’лан Имасс, и са успели да освободят това същество.
— Вярвате на хорски приказки значи — отвърна Грънтъл. — Ако се е случило такова нещо, какво тогава е станало с него, в името на Гуглата?
— И ние се чудехме, капитане. Чужденци сме на този континент. Доскоро изобщо не бяхме чували за Малазанската империя, нито за удивителния град Даруджистан. По време на твърде краткия си престой тук обаче чухме какви ли не истории за отскорошни събития. За демони, за дракони, за наемни убийци. И за къща Азат, наречена Финнест, в която все още не може да се проникне, но която въпреки това, изглежда, е обитавана — навестихме я, разбира се. И за летяща крепост чухме, с име „Лунния къс“, която наскоро надвиснала над града…
— Тъй. Това го видях със собствените си очи. Напусна града ден преди мене.
Бочълайн въздъхна.
— Уви, изглежда, сме твърде закъснели, за да видим тези чудеса лично. Доколкото разбрах, над този Лунен къс властва Тайст Андий.
Грънтъл сви рамене.
— Както кажете. Аз лично не обичам клюките.
Погледът на събеседника му най-сетне се втвърди.
Капитанът се усмихна вътрешно.
— Клюки. Как не.
— Е, това ли искахте да ми покажете? Тази… дупка?
Бочълайн повдигна вежда.
— Не точно. Тази „дупка“ е само входът. Смятаме да посетим Джагътската гробница, която е отдолу.
— Опонн да ви благослови тогава — рече Грънтъл и се обърна да си тръгне.
— Предполагам, че господарят ви ще настои да ни придружите — каза мъжът зад него.
— Не може да настоява за всичко, което му хрумне — отвърна капитанът. — Не съм се наел, за да потъна в някаква локва с тиня.
— Нямаме намерение да се папаме с тиня.
Грънтъл го погледна през рамо, с крива усмивка.
— Образно казано, Бочълайн. Моля за извинение за неразбирането. — Обърна се отново и закрачи към пътеката. След малко спря. — Искахте да видите Лунния къс, господа? — И посочи.
Базалтовата крепост бе надвиснала над хоризонта на юг като буреносен черен облак.
По пръснатия чакъл изскърцаха ботуши и Грънтъл се озова между двамата, загледани към далечната, рееща се над хоризонта каменна грамада.
— Трудно е да се определят размерите — промърмори Бочълайн. — На какво разстояние е оттук?
— На около левга, предполагам, може би повече. Повярвайте ми, господа, тази близост никак не ми е по вкуса. Вървял съм в сянката му в Даруджистан — трудно беше да се избегне, докато беше там — и можете да ми вярвате, чувството никак не е приятно.
— Предполагам. Но какво търси там?
Грънтъл сви рамене.
— На югоизток се е отправил, като че ли…
— Затова е килнат така.
— Не. Повредиха го над Пейл. Магове от Малазанската империя.
— Впечатляваща работа.
— За което загинаха. Впрочем, макар да повредиха Лунния къс, господарят му си остана невредим. Ако наричате пробиването на дупка в плета, преди да те заличи човекът, на когото е къщата, „впечатляващо“, ваша работа.
Най-сетне Корбал Броуч проговори — с тънък писклив глас.
— Бочълайн, той усеща ли ни?
Спътникът му се намръщи, без да откъсва очи от Лунния къс, след което поклати глава.
— Не долавям никакво внимание към нас, приятелю. Но тази тема може би е по-добре да я обсъдим насаме.
— Добре. Значи не искаш да убия този пазач на керван?
Грънтъл отстъпи рязко, стисна дръжките на сабите си и изръмжа:
— Само се опитай, и ще съжалиш.
— Успокойте се, капитане. — Бочълайн се усмихна. — Партньорът ми е с малко наивни възгледи…
— Наивни като на пепелянка.
— Може би. Все едно, уверявам ви, че сте в пълна безопасност.
Навъсен, Грънтъл обърна гръб на двамата и закрачи по пътеката.
— Господарю Керули — зашепна си, — ако гледаш всичко това, а съм сигурен, че го гледаш, вярвам, че доплащането ще е щедро. И ако изобщо цениш съвета ми, предлагам да стоим надалече от тези двамата.
Хвърли поглед назад малко преди кратерът да остане извън гледката му и видя, че двамата са обърнали гръб и на него, и на Лунния къс. Гледаха в ямата. После заслизаха и се скриха от погледа му.
Грънтъл въздъхна и закрачи към бивака — разкърши рамене, за да се освободи от напрежението, което го бе обзело.
Щом излезе на пътя, погледът му отново се вдигна нагоре, към Лунния къс, вече мъгливо петно в далечината.
— Владетелю, ти там горе, дано все пак си надушил миризмата на Бочълайн и Корбал Броуч, та да направиш с тях онова, което стори на Джагътския тиран — стига да си замесен в това. Предпазна мярка, нали така го наричат резачите. Моля се само дано един ден всички да не съжалим за безразличието ти.
Емансипор Рийзи седеше на капрата и галеше дръгливата котка, която се бе настанила в скута му. Краста ли? Грънтъл се замисли. „Може и да не е“.
Грамадният вълк кръжеше около тялото, привел глава и извърнат така, че единственото му око да не изпуска лежащия в несвяст смъртен.
Малцина навестяваха лабиринта на Хаос. Сред тези малцина смъртните бяха най-редките. Вълкът се беше скитал тук неизмеримо дълго — сам и изгубен от безброй векове. Умът му бе намерил нови очертания, родени в самота; пътеките на мислите му се виеха в привидно случайни посоки. Малцина щяха да видят съзнание или разум в дивия блясък на окото му, ала те все пак съществуваха.
Вълкът обикаляше, масивните мускули потръпваха под мръсно бялата козина. Привел глава и извърнат все на една страна. С око, приковано в проснатия мъж.
Свирепата съсредоточеност даваше резултат, задържаше обекта на неговото внимание в състояние на безвремие — случайно следствие от силите, с които вълкът се бе просмукал в този лабиринт.
Малко спомени имаше вълкът за световете, съществуващи извън Хаоса. Нищо не знаеше за смъртните, които го почитаха като бог. Ала някакво знание го беше споходило, някакъв инстинктивен усет, говорещ за… възможности. За скрити възможности. За възможни посоки, които сега стояха пред него, с откриването на този крехък смъртен.
Все пак звярът се поколеба.
Имаше рискове. И решението, което бавно започна да се оформя, го накара да потръпне.
Кръженето му се стесни в спирала навътре, все по-близо и по-близко до лежащата в несвяст фигура. Единственото око бе приковано неумолимо в лицето на мъжа.
Дарът, най-сетне осъзна съществото, беше истински. Нищо друго не можеше да обясни онова, което съзираше в лицето на смъртния. Отразен дух, до най-малката подробност. Възможност, която не можеше да
