— Изцерих му сухожилията и вените на ръката — каза Мълч. — Мисля, че няма да я загуби. Ще е по- слаба обаче, освен ако Малът не се появи скоро.
Паран посочи костената тръба.
— Какво в името на Гуглата е това, лечител?
— В момента не е много лесно да си играе човек с лабиринти, сър. Освен това за такава дреболия съм достатъчно добър. Резашки трик. Научих го от Бълът, когато бях в Шеста армия — той все измисляше начини да прави нещата без магия, защото така и не можеше да си намери лабиринта, когато станеше напечено.
— Изглежда… временно.
— Да. Трябва ни Малът.
— Бързо се справи, Мълч. Браво.
— Благодаря, сър.
— Ефрейтор Еймлес.
— Да, капитане?
— Доведете няколко бойци тук. Не искам никой баргаст да се приближава до Тротс. Когато Мълч ви каже, отнесете го в лагера.
— Слушам, сър.
Ефрейторът тръгна към малазанците, а Паран се обърна на юг, взря се в небето и въздъхна с облекчение.
Мълч също погледна натам и каза:
— Изпратили сте Туист да ги намери, нали, сър? Вижте, кара пътник. Сигурно е Бързия Бен, обаче…
Паран се усмихна, примижал към черната точка над хълмовете.
— Не и ако Туист е изпълнил заповедта ми.
— Значи Малът? Кълна се в копитото на Финир, добър ход, капитане.
Паран го изгледа.
— Никой няма да умре в тази мисия, Мълч.
Старият ветеран бавно кимна и отново коленичи да се погрижи за Тротс.
— Искаш ли някой от нас да те носи, маг? — попита Пикър, докато се тътреха по склона на поредния хълм.
Бързия Бен изтри потта от челото си и поклати глава.
— Не, вече съм малко по-добре. Тук гъмжи от баргастки духове и стават все повече. Съпротивляват се на заразата. Ще се оправя, ефрейтор.
— Както кажеш. Но ми изглеждаш доста зле. — „Меко казано.“
— Лабиринтът на Гугла не е забавно място.
— Лоша новина. Какво да очакваме всички ние, тогава?
Бързия Бен не отговори.
Пикър се намръщи.
— Е, толкова ли е зле? Страхотно. Чакай само Анци да го чуе.
Магьосникът се усмихна насила.
— Казваш му лошите новини само за да го погледаш как хленчи, нали?
— Естествено. Отделението има нужда и от малко забавления.
На билото се появиха поредните каменни грамади. Малки тънкокраки птици се пръскаха пред войниците. Зноят беше потискащ, а до залез-слънце оставаше още половин ден. Наоколо бръмчаха рояци мухи.
Не бяха виждали никого след идването на Туист заранта. Знаеха, че дуелът трябва вече да се е състоял, но нямаха представа как е завършил. „Гуглата да ни вземе дано, сигурно сме тръгнали към собствената си екзекуция.“ От Спиндъл и Бързия Бен нямаше особена полза — не можеха или не искаха да опитат отново да влязат в лабиринтите си, бяха пребледнели и затворени в себе си. Челюстта на Хедж толкова се беше подула, че от устата му нищо не можеше да излезе освен пъшкане, но ако се съдеше по погледите, които мяташе към гърба на Деторан, в главата му се въртяха планове за люто отмъщение. Бленд разузнаваше някъде напред — или отзад? — Пикър се обърна да провери, но я нямаше. Анци, поел ариергарда, водеше интимна беседа със себе си и несекващото му мърморене се сливаше с бръмченето на мухите.
Никакви признаци на живот не се виждаха наоколо, освен тревите, загърнали хълмовете, и кривите дървета, мяркащи се тук-там из долчинките, където сезонните потоци бяха натрупали влага в почвата. Небето беше безоблачно. Далече на североизток се издигаха белите върхове на планината Баргаст, настръхнали и застрашителни.
Според описанието на Туист баргастите се бяха събрали в някаква долина на четири левги на север. Щяха да стигнат преди залез, ако всичко вървеше добре.
Крачещият до нея Бързак изведнъж спря и изпъшка. Ефрейторката се обърна и видя показалите се от земята десетки кални ръце, стиснали го за краката — земята сякаш бе кипнала под ботушите на Бързия Бен. Започнаха да го теглят надолу, костеливите пръсти се впиваха в краката му, дърпаха, чворести ръце се показваха до лактите и се увиваха около съпротивляващото се тяло на мага.
— Бързак! — изрева Пикър и се хвърли към него. Той протегна ръце към нея — на лицето му беше изписано удивление, а земята се надигна до кръста му. Разнесоха се смаяни викове, другите затичаха към тях. Пикър го хвана през кръста.
Земята изригна до гърдите му. Появиха се още ръце, сграбчиха Бързия Бен за дясното рамо и го повлякоха надолу.
Той поклати глава.
— Пусни ме, ефрейтор…
— Ти си луд…
— Не и ако не ми откъснеш ръката… — Дясното му рамо се скри под разронената почва.
Спиндъл се хвърли към тях и ръката му се уви около врата на Бързия Бен.
— Пусни го! — изрева Пикър и пусна ръката на магьосника.
Спиндъл я зяпна.
— Какво?
— Пусни го, проклет да си!
Отдельонният маг пусна Бързия Бен, дръпна се и изруга. Анци скочи между тях с късата походна лопата в ръце. Главата на Бързия Бен вече изчезваше под земята. Разхвърча се пръст.
— Спри, сержант — сопна се Пикър. — Ще му счупиш проклетата глава.
Сержантът я зяпна и отскочи, все едно че беше стъпил върху гореща жар.
— Гуглата да ме вземе дано! — Вдигна лопатата и я огледа. — Не виждам кръв! Някой да вижда кръв? Или… богове!… Коса! Коса ли е това? О, Кралице на сънищата…
— Не е коса — изръмжа Спиндъл, дръпна лопатата от ръцете му и я огледа. — Това са корени, тъпако! Те го взеха. Те взеха Бързия Бен.
— Кой?
— Баргастките духове. Цяла орда са. Хванаха ни в засада!
— Защо не взеха и теб тогава? — попита ефрейторката.
— Сигурно защото не съм толкова опасен. Поне… — Огледа се. — Поне така се надявам. Обаче ще се разкарам от тоя проклет хълм!
Хвърли лопатата и хукна надолу.
— Хедж, дръж го под око, чу ли?
Сапьорът с подутото лице кимна и се затътри след Спиндъл.
— Какво ще правим сега? — изсъска Анци и мустаците му заподскачаха.
— Изчакваме една-две камбани и ако магьосникът не изпълзи от земята, продължаваме.
Сините очи на сержанта се ококориха.
— Ще го оставим тук?
— Освен ако не я разкопаем тая проклета могила. Все едно, няма да го намерим — издърпали са го в лабиринта си. Хем е тук, хем не е, ако ме разбираш. Спиндъл може да поразрови, като се стегне малко.
— Знаех си, че Бързия Бен си е голяма беля — измърмори Анци. — На магове за нищо не можеш да
