— Магове — изръмжа Еймлес. — На кой му трябват изобщо тия мързеливи кучи синове.
— Магове, а? А за лечителите какво ще кажеш, ефрейтор?
Челюстта на Еймлес увисна и дългото му лице изведнъж се удължи още повече.
— Е, лечителите са добри, Мълч. Адски добри. Имах предвид разните там чародеи, заклинатели…
— Зарежи, преди да си казал нещо наистина глупаво, Еймлес. Е, ето че се събрахме всички. Чудно какво ли ще направят с нас Белоликите?
— Тротс спечели, нали?
— И какво от това?
Челюстта на ефрейтора увисна отново.
Кожената шатра на Хъмбръл Тор беше пълна с дим. Грамадният боен главатар стоеше с гръб към кръглото огнище и светлината на пламъците очертаваше силуета му.
— Какво имаш да ми кажеш? — изръмжа той, щом Паран спусна кожата на входа.
— Тротс е жив. Потвърждава правото си на вожд.
— Но той няма племе…
— Има племе, главатарю. Трийсет и осем Подпалвачи на мостове. Той го показа, със стила, който избра за дуела.
— Знам какво ни показа…
— Но кой го разбра?
— Аз. И това е важното.
Настъпи мълчание. Паран бавно огледа шатрата и оскъдните пръснати из нея вещи — мъчеше се да прецени нрава на стоящия пред него воин. Подът беше покрит с кожи на бедерини. В единия край лежаха струпани няколко копия, едното счупено. До отсрещната стена имаше дървен сандък, издялан от цял ствол и достатъчно голям, за да побере три изпънати трупа. Капакът беше отворен. До сандъка се въргаляха разбъркани одеяла — явно там спеше Тор. Монети, пришити по кожените стени, смътно проблясваха от всички страни, а от коничния таван висяха на гроздове още монети — почернели от пушеци.
— Вие загубихте командването, капитане.
Паран примигна и срещна тъмните очи на главатаря.
— За мен е облекчение.
— Никога не признавай нежеланието си да управляваш, малазанецо. Страхът, който изпитваш в себе си, ще замъгли преценката ти за онова, което прави приемникът ти. Страхът ще те заслепи както за разумните му действия, така и за глупостта му. Тротс никога не е бил командир — видях го в очите му, когато излезе от редиците ви. Сега ще трябва да го наблюдаваш. С ясен поглед.
Обърна се и пристъпи до сандъка.
— Имам медовина. Пий с мен.
„Богове, стомахът ми…“
— Благодаря, главатарю.
Хъмбръл Тор извади от сандъка глинена стомна и две дървени халби. Отпуши стомната, подуши гърлото, после кимна одобрително и наля.
— Ще изчакаме още един ден — заговори той. — След това ще се обърна към клановете. Тротс ще получи правото да говори — спечели си мястото сред вождовете. Но сега ти казвам следното, капитане. — Подаде халбата на Паран. — Няма да тръгнем на поход към Капустан. Нищо не дължим на тези хора. Всяка година губим все повече младежи в този град, заради начина им на живот. Търговците им не ни носят нищо ценно, само дръзки хвалби, и ако можеха, щяха и кожите да свалят от хората ни.
Паран отпи от силната медовина и усети как опари гърлото му.
— Капустан не е истинският ви враг, главатарю…
— Панион Домин ще поведе война срещу нас. Знам това, малазанецо. Ще използват Капустан, за да струпат войските си до самите ни граници. След това ще нахлуят.
— Щом разбирате всичко това, защо…
— Двайсет и седем племена, капитан Паран. — Хъмбръл Тор пресуши халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — От тях само осем вожда ще ме подкрепят. Не стигат. Трябват ми всички. Кажи ми за новия ви вожд. Той би ли могъл да ги склони с думи?
Паран се намръщи.
— Не знам. Рядко говори. Но пък и не му се е налагало много досега. Ще разберем утре, предполагам.
— Подпалвачите на мостове все още са в опасност.
Капитанът трепна и сведе очи към медовината в чашата.
— Защо?
— Баран, Джилк, Акрата — тези три клана са се съюзили срещу вас. В момента разпространяват слухове за вашата двойственост. Лечителите ви били некроманти — извършили са ритуал на възкресение, за да върнат Тротс към живот. Белоликите не хранят обич към морантите. Вие завладяхте севера — кога ли ще обърнете алчния си поглед и към нас? Вие сте прерийната мечка до нас — подтиквате ни да се счепкаме с южния тигър. Един ловец винаги познава ума на тигъра, но никога на прерийната мечка.
— Изглежда, съдбата ни още виси на косъм — каза Паран.
— До утре.
Капитанът пресуши халбата си и я остави на ръба на сандъка. В стомаха му бушуваха пламъци. Езикът му беше изтръпнал, а под лепкавата медовина усещаше вкуса на кръв.
— Трябва да се погрижа за войниците си.
— Дай им тази нощ, капитане.
Паран кимна и излезе от шатрата.
На десетина крачки от изхода го чакаха Пикър и Бленд. Забързаха към него и Паран ги изгледа намръщено.
— Още добри новини, а?
— Капитане…
— Какво има, ефрейтор?
Пикър примига.
— Ами, такова, дойдохме. Нали трябва да докладвам…
— Анци къде е?
— Не се чувства много добре, сър.
— От храната ли?
Бленд се ухили.
— Жестоко. „От храната ли?“
— Капитане — намеси се припряно Пикър и я изгледа предупредително. — Загубихме Бързия Бен, но после си го върнахме, само че оттогава не се е събудил. Спиндъл смята, че е някакъв шок. Издърпаха го в баргастки лабиринт…
Паран я зяпна.
— Какво?! Заведи ме при него. Бленд, намери Малът. Да дойде при нас, бегом! Е, Пикър, какво стоиш? Води.
— Слушам, сър.
Седмо отделение беше смъкнало снаряжението си в лагера на мостоваците. Деторан и Хедж разпъваха шатрите, навъсеният пребледнял и разтреперан Анци ги наблюдаваше. Спиндъл седеше до Бързия Бен, почесваше разсеяно дрипавата си власеница и намръщено гледаше спящия магьосник. Наблизо стоеше Черният морант Туист. Войниците от другите отделения седяха наоколо на групички, поглеждаха към новодошлите, но никой не искаше да се приближи.
Паран и ефрейторката отидоха при двамата. Капитанът учудено погледна към другите отделения и попита:
— Какво им става?
— Виждате ли как му се е подуло лицето на Хедж? — изсумтя Пикър. — Деторан е ядосана, сър. Всички мислехме, че ще го пребие, горкия.
