Някой глупак щеше да скочи да го довърши и ножът щеше да блесне срещу него през огрения от слънцето прашен облак — но Тротс само намести крака зад вдигнатия щит. Младежът излезе от прашната вихрушка, ножът се поклащаше в ръката му. Усмивката бе все така на лицето му.
„Никакъв стил няма у това момче. Тротс все едно стои в първия ред на фалангата на неустрашимата пехота на Малазан. Не една варварска орда е била прегазена и посечена на късове от тази смъртоносна човешка стена. Тези Белолики никога не са влизали в сражение с имперската войска.“
Жилавият баргаст започна бърз танц — закръжи около Тротс, пристъпваше напред и отскачаше ловко назад, вдигаше облаци прах. В отговор мостовакът само се обръщаше към него — беше се превърнал сам по себе си в бойно каре — и изчакваше, сякаш дори твърде дълго се задържаше преди поредното обръщане, тъпчеше методично на място в уморителното и досадно упражнение на малазанската пехота, като дебелоглав новобранец. Посрещаше с пренебрежение всеки подвеждащ ход и не позволяваше резките движения на момъка — илюзорни сами по себе си — да отклонят вниманието му.
Воините вече викаха разочаровано. Двубоят не беше това, което очакваха. Тротс нямаше да играе тяхната игра. „Сега той е войник на Империята и това е добавката към историята му.“
Младежът предприе нова атака, оръжието му засвятка като мълния в оплетено кълбо от лъжливи движения, после замахна ниско отдолу, към дясното коляно на мостовака — връзката на бронята. Щитът се хлъзна надолу и избута ножа, широкият меч изсвистя водоравно към главата на младежа. Той се сниши и ножът му замахна към носа на ботуша на Тротс. Мостовакът натресе щита в лицето му.
Младокът залитна назад и от разбития му нос швирна кръв. Но ножът му се надигна безпогрешно, плъзна се покрай ръба на щита, заби се дълбоко в свивката на бронята на лявата ръка на Тротс и кривото острие разкъса сухожилия и вени.
Малазанецът замахна отгоре и мечът отсече китката на младежа.
От двамата воини бликна кръв, но близката схватка все още не беше приключила. Паран с удивление видя как лявата ръка на младежа се стрелна нагоре — под предпазителя на брадичката на шлема на Тротс. От гърлото на Тротс се изтръгна странен, пукащ звук. Ръката с щита се отпусна изтръпнала и потънала в кръв, коленете му се подкосиха и мостовакът се срина на земята…
Но вече беше замахнал с широкия меч към корема на момчето. Гладката плът се разцепи, младежът погледна надолу и видя как червата му се изсипват. Преви се над тях и рухна.
Тротс лежеше до момчето, краката му подритваха, здравата му ръка отчаяно пълзеше към гърлото.
Капитанът се втурна напред, но един от мостоваците се оказа по-бърз — Мълч, дребният лечител от Единадесето отделение: притича в кръга и се озова до Тротс. Малко ножче блесна в ръката му, когато застана разкрачен над гърчещия се войник и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото.
„Какво, в името на Гуглата…“
Наоколо беше настъпил пълен хаос. Кръгът се разпадаше, баргастките воини настъпваха напред с извадени оръжия, без все още да знаят какво да правят с тях. Паран рязко извърна глава и видя как неговите мостоваци се свиват сред пръстена крещящи диваци.
„Богове, всичко рухва.“
Воят на боен рог се вряза в шумотевицата. Хиляди лица се обърнаха. Воините на Сенан възстановяваха свещената граница на Кръга — избутваха с ревове назад мъжете и жените от другите племена. Хъмбръл Тор отново беше вдигнал боздугана си — безмълвна, но властна заповед всички да замълчат.
Откъм баргастите, обкръжили ротата на Подпалвачите на мостове, отекнаха викове и капитанът видя морантските муниции в ръцете на войниците. Баргастите се отдръпваха, вдигнали готовите си за хвърляне копия.
— Мостоваци! — изрева Паран и закрачи към тях. — Прибери оръжието!
Рогът прозвуча за втори път.
Към Паран се извърнаха стотици лица. Смъртоносните гранати се скриха под пелерините и наметалата.
— Спокойно! — изръмжа Паран, след като стигна до хората си. И продължи тихо: — Стегнете се, проклети глупци! Не можем да заложим на този проклет от Гуглата зар! Съберете си ума. Ефрейтор Еймлес, бегом при Мълч да разбереш какво в името на Финир направи с онова ножче… и виж какво става с Тротс — знам, знам, изглежда свършил. Но момчето — също. Кой знае, може би въпросът е кой ще издъхне пръв…
— Капитане — прекъсна го един от сержантите. — Те се канеха да се нахвърлят върху нас, сър, затова извадихме оръжията. Нищо нямаше да направим, сър — чакахме вашата заповед.
— Радвам се да го чуя. Сега си отваряйте очите, но стойте спокойно, докато поговоря с Хъмбръл Тор. — Обърна се и тръгна към Кръга.
Лицето на баргасткия боен главатар беше посивяло, очите му бяха взрени в слабия момък на десетина крачки от него, вече злокобно замрял на окървавената земя. Няколко по-дребни вождове бяха обкръжили Хъмбръл и всеки крещеше, за да надвика другите. Тор не им обръщаше внимание.
Паран си запробива път през тълпата. Погледна надясно и видя, че Еймлес се е навел до Мълч. Лечителят беше притиснал длан върху раната на лявата ръка на Тротс и като че ли шепнеше нещо, затворил очи. Лекото помръдване на Тротс го увери, че мостовакът все още е жив. И беше престанал да рита. Мълч беше успял някак да му помогне да диша. Паран невярващо поклати глава. Счупиш ли гръкляна на човек, и е мъртъв. „Освен ако няма някой денълски врач наблизо… а Мълч не е, той е най-обикновен резач с шепа дребни магийки на разположение — този човек направи чудо.“
— Малазанецо! — Малките безизразни очи на Хъмбръл Тор се бяха вперили в Паран. — Трябва да поговорим. — После изрева нещо на воините около него и те се заотдръпваха навъсени и замятаха отровни погледи към капитана.
След миг Паран и баргасткият боен главатар стояха един срещу друг. Хъмбръл Тор го изгледа за миг и рече:
— Твоите воини нямат високо мнение за теб. Кръвчицата ти е рядка, казват.
Паран сви рамене.
— Те са войници. Аз съм им офицерът.
— Непокорни са. Трябва да убиеш един-двама, за да те уважават останалите.
— Задачата ми е да ги опазя живи, не да ги убивам, главатарю.
Хъмбръл Тор присви очи.
— Вашият човек се би в чуждоземния ви стил. Не се би като наш родственик. Двайсет и три дуела има неименуваният ми син. Без нито една загуба. Без нито една рана. Загубих един от моята кръв. Велик воин.
— Тротс още е жив — отвърна Паран.
— Трябваше да е умрял. Счупиш ли гръкляна на човек, сгърчва се и издъхва. Не трябваше да може да замахне с меча си. Синът ми пожертва ръката си, за да го убие.
— Доблестно усилие, главатарю.
— Но напразно, изглежда. Твърдиш ли, че Тротс ще преживее раните си?
— Не знам. Трябва да поговоря с лечителя.
— Духовете са се смълчали, малазанецо — каза Хъмбръл Тор. — Изчакват. И ние трябва да направим така.
— Съветът ви на вождовете може да не се съгласи с вас — отбеляза Паран.
Тор се намръщи.
— Това е проблем на баргастите. Върни се при войниците си, малазанецо. Опази ги живи… ако можеш.
— Съдбата ни от оцеляването на Тротс ли зависи, главатарю?
Грамадният воин се озъби.
— Не изцяло. Приключих с теб, засега. — Обърна гръб на капитана и другите вождове отново се струпаха около него.
Паран — мъчейки се да потисне отново изригналата пареща болка в стомаха — закрачи към Тротс и се наведе до лечителя. Между ключиците на Тротс зееше дупка, от която стърчеше костена тръба и тихо подсвирваше при всяко вдишване и издишване. Останалата част от гърлото беше премазана, цялата зеленикавосин оток. Очите на баргаста бяха ококорени, будни и пълни с болка.
