— Капитанът и другите може вече да са при Белоликите. Може да се окаже, че ние с Бързия Бен сме закъснели и вече е все едно…
— То и с нас, и без нас, е все едно — отвърна Бленд. — Искаш да кажеш, че може да изтървем спектакъла.
— Виж, това не би било зле.
— И ти почна като Анци.
— Ами, не вървят на добре нещата — въздъхна Пикър. — Най-добрият маг на ротата изчезна. Сложи ни отгоре един благороден капитан с жълто на устата, Уискиджак го няма, и какво остава? Не сме вече ротата, която бяхме.
— Не и след Пейл. Със сигурност.
Сцените на хаос и ужас в тунелите се върнаха в ума й и Пикър се намръщи.
— Предадени от своите. Ей това му е най-лошото, Бленд. Мога да приема да падна под вражеските мечове или от огъня на маг, или даже демони да ме разкъсат. Но свой да ти забие ножа в гърба… — Изплю се в огъня.
— Това ни съсипа — промълви Бленд и Пикър кимна отново.
— Може пък — продължи жената до нея, — ако Тротс загуби двубоя с Белоликите и ни избият всички до крак, да е по-добре. Със съюзници баргасти или не, не чакам с нетърпение тази война, да ти кажа честно.
Пикър се загледа в пламъците.
— Мислиш за това, което може да стане, когато влезем отново в битка.
— Много трошливи сме станали, ефрейтор. Пропукали сме се отвсякъде.
— Няма на кого да разчиташ, това е проблемът. Няма за какво да се биеш.
— Имаме си Дужек, той може да ти отговори и на двете — подхвърли Бленд.
— Да бе, нашият ренегат Юмрук…
Бленд тихо изсумтя.
Пикър погледна приятелката си и се намръщи.
— Какво?
— Никакъв ренегат не е той — заговори тихо Бленд. — Отрязаха ни заради Бруд и Тайст Андий, щото иначе нямаше как да се уредят преговорите. Не си ли се замисляла, ефрейтор, кой е онзи нов знаменосец на Едноръкия?
— Как се казваше? Арантал? Арантос. Ха. Появи се…
— Точно един ден след прокламацията за измяна.
— Е, и? Кой е той според теб, Бленд?
— Висш Нокът, бас държа. И е тук по заповед на императрицата.
— Имаш ли доказателство за това?
Пикър се обърна навъсена към огъня.
— Е, кой от нас се плаши от сенките?
— Никакви ренегати не сме — настоя Бленд. — Играем играта на Империята, ефрейтор, както и да изглежда външно. Уискиджак също го знае. Може би и оня лечител там, както и Бързия Бен…
— Искаш да кажеш Девета.
— Да.
Намръщена, Пикър се надигна, отиде при Малът и приклекна.
— Как е сапьорът, лечител?
— Не толкова зле, колкото ми се стори отначало — изръмжа Малът. — Леко сътресение. И това е добре… Имам проблеми с извличането от Денъл.
— Проблеми ли? Какви проблеми?
— Не знам. Нещо се е… замърсил. Не знам как. Заразен е… от нещо. Спиндъл среща същия проблем с неговия лабиринт. Може би това забавя Бързака.
— Можеше да го споменеш в самото начало, Малът — изсумтя Пикър.
— Бях зает с оправянето си от слънчевото изгаряне, ефрейтор.
Тя присви очи.
— Ако не те е опърлило слънцето, какво тогава?
— Онова, дето е отровило лабиринта ми, може да избива. Така поне изглежда.
— Малът — каза Пикър, — върти се един слух, че уж може би не сме чак толкова извън закона, както го изкарват Дужек и Уискиджак. Че може би императрицата е кимнала благосклонно към нас всъщност.
Кръглото лице на лечителя остана безизразно на светлината на пламъците.
— Това е ново за мен, ефрейтор. Звучи все едно, че Анци го е измислил.
— Не, но ще му хареса, като го чуе.
Очичките на Малът се спряха на лицето й.
— И защо ще го правиш това?
Пикър вдигна вежди.
— Защо да го кажа на Анци? Отговорът би трябвало да е очевиден. Обожавам да го гледам, когато изпадне в паника. Освен това — тя сви рамене — нали е само един празен слух? — И се изправи. — Погрижи се сапьорът да е готов за похода утре.
— Ще ходим ли някъде, ефрейтор?
— В случай, че магът се появи.
— Ясно. Ще направя каквото мога.
Като дращеше с ръце в мръсната, воняща на гной енергия, Бързия Бен се измъкна от лабиринта си. Спря, изхрачи горчивия, гаден вкус от устата си, залитна няколко крачки, докато чистият въздух нахлуе в дробовете му, и отново се спря да изчака, докато мислите му се прояснят.
Последния половин ден бе преживял в отчаяна, като че ли безкрайна борба да се изтръгне от селението на Гуглата, макар да знаеше, че е най-малко отровеният от всички лабиринти, към които прибягваше обикновено. Другите щяха да са го убили. Осъзнаването на това го беше съкрушило — маг, лишен от силата си! Цялата му мощ и талант ставаха ненужни и безсилни.
Резкият хладен въздух на степите го обля и изсмука потта от разтрепераните му крайници. В небесата проблясваха звезди. На хиляда крачки на север, отвъд храсталаците и обраслите с трева гърбици земя, се издигаше редица хълмове. Смътно жълта светлина от огън къпеше най-близкия.
Бързия Бен въздъхна. От началото на пътя си не бе успял да установи магически контакт с никого. „Паран ми е оставил цяло отделение… повече, отколкото бих могъл да се надявам. Чудно, колко ли дни сме изгубили. Уж трябваше да прикрива Тротс, в случай, че нещата се объркат…“
Отърси се от мрачните мисли и закрачи напред; мъчеше се да надмогне останките от изнервящото влияние на заразения лабиринт на Гуглата. „Това е атака на Сакатия бог, война срещу самите лабиринти. Магия беше мечът, който го порази. Сега той се стреми да унищожи това оръжие и да обезоръжи враговете си. Да ги направи безпомощни.“
Без да спира, магьосникът придърпа оцапаното си с пепел наметало. „Не, не съвсем безпомощни. Нещо повече, можем да надушим маневрите му — аз поне мога. А това е лъжлив ход — целият Панион Домин и заразното му влияние. Сакатия е успял някак да отвори шлюзовете на Лабиринта на Хаос. Проводник. Навярно самият Пророк на Панион изобщо не си дава сметка, че го използват, че не е нищо повече от жалка фигурка, хвърлена напред в един открит гамбит. Гамбит, предназначен да изпита волята, ефикасността на неговия противник… Трябва да свалим фигурата. Бързо. Решително.“
Приближи се към огъня на отделението, чу тихия ромон на гласовете им и усети, че се е върнал у дома си.
Хиляда черепа, набучени на колове, танцуваха около билото, горящите им плитки от натопена в масло трева изписваха огнени гриви над белите гримаси на смъртта. Във вълнистия монотонен ритъм на песента се извисяваха и заглъхваха гласове. Близо до мястото, където беше застанал Паран, млади воини връхлитаха едни срещу други с късите си криви ножове и кръв се плискаше в кръга на клановото огнище — съперничествата като че ли взимаха връх над всичко останало.
